Небесносини грехове

- Шекспир - досетих се.

- Изненадваш ме, ma petite.

- Подсказа ми прекалено много - обясних, - Марлоу и Шекспир са горе-долу единствените от това време, които хората все още цитират. - Вдигнах поглед към него и се намръщих. -

Защо се бориш с мен за това?

- Днес, докато ardeur те беше обзел, ти каза „храни се". Когато съзнанието ти се проясни,ще „свириш фал" и ще бъда наказан от съжалението ти. - Изражение, изпълнено с такъв копнеж и неудовлетвореност прекоси лицето му. - Искам повече от почти всичко друго да споделям кръв с теб, ma petite, но ако я взема сега, когато си като опиянена, по-късно ще ме отблъснеш по-категорично от всякога.

Щеше ми се мога да го опровергая. Бих искала да открия нечий друг цитат, който да ми помогне да го убедя, но моят контрол върху ardeur все още не беше толкова добър като неговият. Само взирането нагоре към цялата тази красота ме караше да забравям. Да забравя и малкото поезия, която знаех. Да забравя логиката, разума, задръжките си. Да забравя всичко, освен красотата му, да забравя всичко, освен нуждата си. По-скоро се плъзнах по тялото му, а не коленичих. Горещата вода се просмука през блузата ми, през сутиена ми, в тялото ми, държейки ме в плен на емоцията, докато гледах нагоре към Жан-Клод. Той сведе поглед към мен, а очите му все още бяха човешки, нормални, прекрасни, но аз исках повече.

Наведох лицето си към него, бавно, за целувка по устните.

- Ma petite, не можеш да направиш нищо, преди да се нахраня.

Целунах нежно слабините му.

Той затвори очи и дъхът му излезе като сдържана въздишка.

- Не твърдя, че не е приятно, но няма да съм ти от полза.

Поех го в устата си, а той беше малък и мек, така че не ми се налжи да се боря, за да го поема целия вътре. Обожавах усещането за него, докато е малък, не само защото не се борех с ерекцията, за да мога да дишам и да преглъщам, но и заради разликата в тъканта. В женското тяло нямаше нищо, което да се усеща по такъв начин. Завъртях го нежно в устата си и Жан-Клод потрепери. Засмуках го внимателно, дърпайки с устните си и завъртях очи нагоре, за да видя как отмята глава назад, а ръцете му се свиха, вкопчвайки се за въздуха.

Отдрънах се достатъчно, че да прошепна, така че дъхът ми погали мократа кожа на слабините му:

- Храни се, за да можем и двамата да се храним.

Той поклати глава и сведе поглед към мен, а в очите му имаше изражение, което не бях виждала често на лицето му. Упорство.

- От теб ще взема наслада, ma petite, но не кръв, не и докато ardeur те е обзел. След като ardeur бъде задоволен, ако все още желаеш да бъдеш прегърната, то с удоволствие и наслада ще се подчиня, но не и така.

Плъзнах ръце нагоре по гладката мокрота на бедрата му.

- Трябва да се храня сега, Жан-Клод, моля те, моля те.

- Non - и отново поклати глава към мен.