Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
Гледах стария и в мен се разля топлина и някаква огромна буца в гърдите ми започна да се топи — сякаш толкова дълго бях носил тази буца, че бях свикнал с нея и не съзнавах, че съм я носил до момента, в който тя се стопи и започнах да дишам по-свободно.
— Тате — казах аз. — Тате…
Той вдигна глава и попита сопнато:
— Какво? Каза ли нещо?
Тате, тате! Но него вече го нямаше в дългата бяла стая край морето и никога нямаше да го има, понеже си беше отишъл оттам — защо, защо? — понеже не беше достатъчно мъж, за да бъде господар в собствения си дом, понеже беше глупак, понеже… — и бе отишъл толкова далеч, чак до тези стълби и тази стая, в която един старец стоеше наведен с шоколад в ръка, един старец, чието лице за миг бе просветнало от щастие — ако това е точната дума. Но сега на това лице не бе изписано щастие. Само раздразнение на стар човек, който не е дочул добре какво са му казали.
Но и аз бях отишъл далеч от дългата бяла стая край морето. Бях станал от килимчето пред камината, където седях с моя цирков фургон, с цветните моливи и блокчето, където слушах как дъждът плющи по прозорците, където тати се навеждаше над мен и казваше: „Я какво е донесъл тати тази вечер“, и се бях озовал в тази стая, в която Джек Бърдън стоеше облегнат на стената с цигара в уста. И никой не се навеждаше над него да му подаде шоколад.
И тъй, загледан в лицето на стария, отговорих на сопнатия му въпрос:
— Не, нищо.
И казвах истината. Защото онова, което е било някога, сега бе нищо. Защото онова, което е било, го няма сега, тъй както сегашното няма да го има утре и пяната, тази слънчево-бяла пяна по гребените на вълните, които вятърът гони, остава след отлива по твърдия пясък, подобна на утайка от помия.
И все пак имаше нещо: тази утайка по твърдия пясък. Затова казах:
— Впрочем исках да те попитам нещо.
— Какво?
— Разкажи ми за съдията Ъруин.
Той се изправи, обърна се с лице към мен и запремигва воднисто зад очилата, тъй както премигваше срещу мен преди малко, когато влезе от светлата улица в тъмното мексиканско ресторантче.
— За съдията Ъруин — повторих аз, — помниш, твоя задушевен приятел.
— То бе друго време — изхриптя той, като се взираше в мен.
— Разбира се — казах и отвръщайки на погледа му, си помислих: „Друго бе, и още как.“ После казах: — Разбира се, но ти помниш това време.
— За мен то е мъртво — каза той.
— Но ти си жив.
— Грешникът, който бях някога, грешникът, който се блазнеше от суетата и порока, е мъртъв. И ако сега върша грехове, върша ги неволно, защото съм несъвършен. Но съм далеч от всякаква скверност.
— Слушай — казах, — интересува ме само един обикновен въпрос. Само един.
— Погребал съм това време — каза той, вдигнал ръце, сякаш да се предпази от нещо.
— Само един въпрос — настоях аз.
Той ме гледаше мълчаливо.
— Слушай — казах, — изпадал ли е някога Ъруин в недоимък, в нужда за пари? В голяма нужда?
Той ме гледаше някъде издалеч, далеч зад супата на пода, далеч зад шоколада в ръката, през безкрая на времето. После попита:
— Защо… защо те интересува това?
— Да ти кажа право — изтървах се, — мен това не ме интересува. Но то интересува другиго, този, който ми плаща на първо число всеки месец. Става дума за губернатора Старк.
— Мерзост — рече той, гледайки иззад това, което лежеше между нас. — Мерзост.
— Изпадал ли е Ъруин в нужда?
— Мерзост — повтори той.
— Слушай — казах, — не смятам, че губернаторът Старк се занимава само с богоугодни дела — ако затова дрънкаш „мерзост“, — но замислил ли си се поне веднъж каква неразбория бяха създали в този щат твоите изтънчени, цилиндросани приятели като Стантън и Ъруин, които редовно ходеха на черква и вечно цитираха Хораций? Шефа поне върши нещо, а те? Задниците им мазоли хващаха от седене. Те…
— Само мерзост! — извика той и размаха десница, стиснал шоколада така, че едва не потече между пръстите му. Част от него падна на пода. Невръстното го прибра.
— Ако искаш да кажеш — отвърнах, — че политиката, включително политиката на бившите ти приятели, не прилича на великденски дни в женски манастир, в такъв случай си прав. Но този път ще те сразя със собствената ти метафизика. Политиката е действие, а всяко действие само накърнява съвършенството на бездействието, което е покой, тъй както всяко битие само накърнява съвършенството на небитието. Което е бог. И щом бог е съвършенство, а единственото съвършенство е небитието, то бог е небитие. Следователно бог е нищо. А нищото не може да бъде база за критика на материята и нейната материалност. Имаш ли да кажеш нещо? Да те видя сега как ще се измъкнеш?