Без теб
- Автор: Бюси Мишел
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Без теб». Краткое содержание книги:
– Добре – казах му. – Спечели десет хиляди франка. Справедливо е. Ще ти напиша чек... Оставям ти дори и подложката от бирата – за спомен.
Онзи направи физиономия. Чек ли? Очевидно нямаше опит с този вид плащания.
– А ти видя ли гривничката, а?
– Аха. Колко даваш за информацията?
– Десет хиляди, ако си струва. Видя ли някои подробности?
– Ще си помисля. Какво искаш да знаеш?
Мъжът пак въртеше пръстена с монограма. Този път бе в лявата му ръка. Може би си бе спечелил славата на магьосник или фокусник в квартала, но аз имах още един коз. И аз бях нахитрял през годините.
– Ако наистина си видял гривничката, имам предвид онази, дето ми трябва, знаеш за какво говоря!
Югославянинът ме погледна с глуповата усмивка. Невъзможно бе да се разбере дали блъфира, или не. Дали ми се подиграваше в лицето и дали не ме оплиташе в мрежите си, или бе свидетел – единственият и последният в разследването ми.
– Десет хиляди, казваш? За доказателството? Мога ли да ти имам доверие?
– Аз съм почтен. Ако си разпитал за мен, сигурно са ти го казали...
Самарянинът пак размаха ръце, но този път не успя с фокуса и пръстенът падна на масата. Беше се изнервил. Или пък искаше да си мисля така, хитрецът... Извадих подложката под бирата ми, взех химикалката и написах: Лиз-Роз. 27 септември 1980 г.
Точно както в обявата. Плъзнах картончето към него.
– Потвърждаваш ли, че върху плочката на гривничката пише това?
Онзи потри ръце. Пръстенът се бе върнал на първоначалното си място – на пръста му.
– Ще ме извиниш, ама не помня нищо за датата на раждане. Беше доста отдавна и вече съм забравил дали по онова време не бях направил някоя поразия. Що се отнася до името, същото беше...
„Ама че педал! – помислих си. – Още един използвач!...“
– Само че – продължи мъжът със същия тон, – ако добре си спомням, изписването не беше същото. Името „Лиз“ беше написано с „игрек“, а не с „и“.
По гърба ми преминаха тръпки. Целият настръхнах. Раджич не бе попаднал в заложената в обявите клопка! Там името нарочно бе изписано с „и“, за да мога да хвана лъжците!
„Овладей се, нещастнико!“, мислех си аз.
– Добре. Спечели още десет хиляди. Ами гривничката? В края на краищата, даде ли дрога срещу нея на Пелтие?
Знам, знам, Кредюл, би било прекалено хубаво.
– Eх, ако навремето знаех, че струва седемдесет и пет бона!... Можеш да се обзаложиш, че... Ами не, Пелтие трябваше да я кара без дрога... С онази верижка, дето ми я размахваше под носа, нямаше дрога. Без пари няма стока. Само кеш...
После ме погледна иронично:
– Е, в краен случай може и чек...
По дяволите!
– Значи Пелтие се омете с верижката, а?
– Аха...
– А след това виждал ли си го?
– Никога. Ама според мен, в състоянието, в което беше... Сигурно е пукнал някъде...
Ребелот!
Дадох му чек. Без никакви угризения. Матилд дьо Карвил не беше за двадесет хиляди франка. Въпреки че си оставах със съмнението. Той не се хвана в моята клопка, имам предвид, че вместо „игрек“ бях написал „и“ в обявата, но все пак... Не беше много трудно някой по-хитър мошеник да се сети как стоят нещата, защото имената Лиз-Роз дьо Карвил и Емили Витрал бяха тема на много статии във вестниците по онова време. Така че Зоран Самарянина можеше лесно да спечели двадесет хиляди франка с малко акъл и самонадеяност.
Пъргавите му ръце сграбчиха чека и той го разгледа внимателно. Накрая показа задоволството си. Стана и ми подаде ръка –
онази, на която бе пръстенът с монограма.
– Благодаря. Виж, ще ти кажа една последна подробност. Подарък от заведението.
Пак потръпнах. Цялото ми тяло настръхна.
– Каква подробност?
– Сега си я спомних. Не взех гривничката от Пелтие, защото беше скъсана. Имам предвид верижката. Липсваха една-две халкички...
Масите и столовете в бара се завъртяха пред очите ми. Боже мой! Никой, абсолютно никой освен Назим и мен не знаеше тази подробност!
42
2 октомври 1998 г., 17 часът и 29 минути
Като никога влакът Париж–Руан беше точен. Закова на перона точно в 17 часа и 30 минути. Влакът Руан–Диеп щеше да замине след 8 минути. Връзката бе изчислена съвършено точно, но когато този от Париж закъсняваше, всички регионални влакове послушно и търпеливо чакаха пристигането на големия си брат от столицата. Откакто следваше в Париж, Марк бе правил тази смяна десетки пъти. Осем минути бяха повече време, отколкото му бе необходимо. След като затвори със съжаление тетрадката на Гран-Дюк, Марк се отправи бързо към павилиона, където продаваха сандвичи. Пред него имаше само един човек. Марк си купи ябълков сладкиш и минерална вода „Сан Пелегрино“. Никол несъмнено бе приготвила цяло пиршество, което пазеше в тайна, но въпреки това Марк вече бе изгълтал един сандвич с шунка във влака.