Без теб
- Автор: Бюси Мишел
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Без теб». Краткое содержание книги:
Регионалният експрес за Диеп беше почти празен. След лудницата във влака Париж–Руан контрастът бе очебиен. Марк по навик се настани до прозореца. В целия вагон имаше само още двама пътници – един тийнейджър със слушалки в ушите и един едър мъжага, който спеше. Бе заел две седалки, но въпреки това тялото му леко стърчеше извън тях.
Марк отвори сивата масичка пред себе си, а после извади от раницата си дневника на Гран-Дюк. Оставаха му най-много двадесет страници. После щеше да направи обобщение. Сети се за съобщенията на Лили. Имаше цяла вечер и цяла нощ, за да реши нещата.
На перона началник-гарата изсвири нервно. Марк обърна глава и замръзна на мястото си с чело, опряно в стъклото. Чувстваше се като пребит.
Беше тя!
Дребният силует хвърли един злобен поглед на началник-гарата, изруга през зъби и скочи във влака почти в движение.
Малвина дьо Карвил.
В продължение на дълги минути Марк наблюдаваше неотлъчно двете врати, през които се влизаше във вагона. Изгубено време. Малвина сигурно се бе скрила някъде във влака, но Марк нямаше никакво желание да я търси. Нямаше да се остави като същински хлапак да го приклещи втори път. За момента трябваше да прочете оставащите двадесет страници.
После щеше да се заеме с откачалката.
Дневникът на Гран-Дюк
Оставих Зоран Раджич в бар „Еспадон“ с почти твърдото убеждение, че този долнопробен негодник ми бе казал истината! Колкото повече разсъждавах, толкова повече всичко се навързваше. Жорж Пелтие, приютил се в колибата, е бил непосредствен свидетел на катастрофата при Мон Терибъл на 23 декември 1980 година. Той е бил и първият човек, който е отишъл на мястото на трагедията. Видял е чудотворно спасеното бебе и като същински долен алчен крадец е взел гривничката, преди да дойдат спасителните екипи.
Следите ли мисълта ми? Това означава, че чудотворно спасеното бебе е била Лиз-Роз дьо Карвил... Отсега нататък това щеше да е моето почти непоклатимо убеждение. И там бе проблемът – в това „почти“. Защото въпреки всичко Зоран Раджич, като професионален престъпник, какъвто беше, би могъл да си измисли цялата история. Имал е години на разположение, за да я подготви и да я украси най-грижливо... Така значи, пак се връщахме в началото, на старта, когато имаше само предположения. Убедителни и сигурни предположения, но все пак предположения. И никаква окончателна сигурност...
Предположения... подозрения... очевидности... сигурност... пресечна точка на гледни точки... Наречете ги както искате. В края на краищата, разказах ви всичко и вече знаете колкото мен. Така че, оправяйте се!
За да бъда напълно честен, ще ви кажа, че има нещо, което още не съм споменал. То е по-скоро чувство и усещане, отколкото факт. Толкова е трудно човек да обясни едно чувство! Много по-трудно, отколкото да опише търсенето около Мон Терибъл или разговора си с някой очевидец. Да ви кажа право, бях стигнал дотам, че мислех как всички доказателства, които бях натрупал – гривничката, гробът, дрехите от Капълъ чарши, струваха точно толкова, колкото и куп стари дрехи, чието място е на боклука. Същото важи и за цвета на очите и музикалния талант.
Истината беше другаде. По-точно почиваше върху една връзка, върху едни отношения.
Марк и Емили.
Мисля, че това е моментът да ви заговоря за техните странни отношения. Бедните деца! Те нищо не можеха да сторят. Животът бе решил всичко вместо тях.
Въпреки доброто си желание, Никол бе твърде далеч. Искам да кажа, твърде далеч от тях, твърде отдалечена от Марк и Емили. Денонощната ѝ работа и заетостта ѝ през уикендите. Всекидневието. Разликата във възрастта. Нямаше майка, която да отглежда Марк и Емили. Нямаше и баща. Вече нямаха и дядо. Съвсем логично Марк и Емили се сближиха. Две русокоси главички. Две ангелски личица като от реклама. И въпреки всичко бяха съвършено различни...
Хайде, ще карам направо... Знам, че Лили и Марк ще прочетат тези редове. Ще се опитам да бъда на висота. Във всеки случай няма да съм там, за да видя реакцията им.
Марк... Две небесносини очи, сякаш изгубени в далечни хоризонти, сякаш обърнати завинаги към златната ера на морските разбойници в Диеп... Очи на съблазнител, на ловец на сирени. Но въпреки това Марк не бе истински мечтател... Той просто обичаше къщата си, квартала, приятелчетата, баба си и... най-вече Емили.