Град на остриета

— Мисля, че това е моментът да ти го дам… особено защото може и да нямам друг шанс.

Обръща куфарчето към Малагеш и тя вижда вътре един от най-фините механизми, на които се е натъквала през живота си: лъскава стоманена ръка, пръстите имат шарнири, китката също е гъвкава, а по средата на дланта има някаква ключалка. Това също е протеза, но незнайно колко класи над сегашната ѝ.

— От… — заеква Малагеш. — Откъде взе това?

— Направих го. Гледах как се опитваш да компенсираш липсата на едната китка. Протезата, която използваш, е боклук, само за украса. — Зигне вади изкуствената ръка от куфарчето. — Подвижни пръсти, можеш да ги блокираш във всякакво положение. Същото важи за китката. В дланта има ключалка. Ето я другата част. — Вади от куфарчето малък стоманен обръч. От едната страна има скоба с винт, а от другата — издатина, която се пъха в ключалката. — Можеш да го нанижеш на цевта на пушка и да го стегнеш. После го закрепваш за протезата. Не е същото като да държиш пушката със здрава ръка, но е по-добро от това, което имаш.

Малагеш се е опулила, изумена и смутена.

— Аз… ъ-ъ…

— Според мен думата, която търсиш, е „благодаря“ — казва Зигне. — Освен всичко друго с новата ръка ще стреляш по-добре, а тъкмо това ще ни е нужно през следващите минути. Свали си ризата.

— Какво?!

— Свали си ризата! Очевидно е, че тази ужасна протеза е закрепена за гърба ти с някакъв гнусен хамут. Съблечи я де!

Малагеш се подчинява с нежелание. Зигне вади ножче, реже многото ремъци и смъква цялото приспособление от тялото ѝ. И цъка с език.

— Това направо те е протрило до кръв. Чудя се как можеш да го понасяш. Ето… — Намества новата протеза върху сакатата ръка, щрака общо пет закопчалки и отстъпва назад да се възхити на творението си. — Така е много по-просто. И много по-елегантно. И не би трябвало да те натъртва толкова зле.

Малагеш разглежда протезата, опипва я със здравата ръка. Лека, но здрава. Нагласява някои пръсти.

— Да му се не знае, момиче! Ти си шибано гениална!

Зигне издухва встрани паднал на лицето ѝ кичур.

— Знам. Дано оцелея, за да продължа да си бъда гениална.

— Я ме чуй. Още в секундата, щом локомотивът потегли, бягаш оттам, ясно?

— А ти?

— Не се тревожи за мен. Ти само се измъкни от града колкото може по-бързо. И не поглеждай назад. Сега върви. Подкарай го. Знаеш какво да правиш.

Зигне я поглежда колебливо и тръгва.

— Радвам се, че те познавах, генерал Малагеш.

— И аз се радвам.

Малагеш я изпровожда с поглед, застава под кулата и вади далекогледа си. Не открива веднага свети Жургут, но той си е на все същото място, стърчи върху покрива на къщата като чудовищен петел, посрещащ с кукуригане зората. Тя мести далекогледа леко надясно и забелязва сержант Бурдар, който заема позиция до прозорец в килната къщурка на двеста крачки зад светеца.