— Е, добре — каза Маркус и кимна. — Принцепсът ни съобщи волята си. Да се захващаме за работа.
Глава 27
Амара и Бърнард поеха следващия си голям риск около час преди залез-слънце.
Към малкия, но очевидно успешен холт ги привлече присъствието на няколко подобни на гущери вордски воина, които се мотаеха из двора, вместо да се втурнат в лов като всички създания, които бяха виждали досега. Амара и Бърнард се бяха промъкнали покрай охраната и установиха, че вордът е превзел това място и го е превърнал в нещо като оперативна база.
Рицар-ворд седеше сгушен на главната сграда на холта, неподвижен като статуя. Кроачът се беше разпространил по по-голямата част от земята и вече пълзеше по долната част на стените на всички сгради. Кладенецът беше напълно блокиран от восъчното вещество. Една от вратите на плевнята беше откъсната от пантите и лежеше на земята, вече напълно скрита във восъка.
Бледите восъчни паяци се движеха оживено напред-назад, грижейки се за кроача като пчели — за пчелна пита. Всички те, доколкото Амара можеше да види, изпълзяваха от мрака на плевнята и се връщаха пак там, когато изпълнеха задачата си.
Бърнард пропълзя по-близо и успя да я докосне по глезена. Тя потупа два пъти по рамото си с върховете на пръстите, за да потвърди, че сигналът е приет. След това един по един те нахлузиха удължените обувки, които си бяха направили специално, за да се придвижват по кроача. За ворда восъчната субстанция беше както средство за препитание, така и страж. Тежестта на възрастен човек щеше да счупи твърдата смолиста повърхност, разливайки наоколо слабо блестящата течност, която течеше по кроача като кръв, и така незабавно да привлече вниманието на восъчните паяци, които бдяха отгоре.
Бърнард и Октавиан в кореспонденцията си при планирането стигнаха до идеята за ботуши с удължени подметки, които да разпределят теглото на възрастен на по-голяма площ, като така намалят силата на натиска върху кроача. С тяхна помощ човек би могъл внимателно да се придвижва по кроача, без да нарушава структурата му или да привлича вниманието на пазачите му.
На теория.
На практика тези обувки бяха изключително трудни за използване и Амара изведнъж се почувства много доволна, че беше настояла Бърнард да вгради изработен от кожа и гъвкаво дърво механизъм в ботушите, за да улесни свалянето им. Ако обувките не работеха по начина, по който се надяваха, Амара искаше възможно най-бързо да свали това обемисто изобретение от краката си.
Все още със защитните си наметала, увити плътно около тях, те наистина се разхождаха, помисли си Амара, по вътрешната стена на холта към просторната плевня, докато накрая стъпиха и на самия кроач. Амара вървеше по-предпазливо от всякога — пристъпваше напред с неудобното движение, което обувките изискваха. Първо вдигаше високо сгънатото си коляно, после отпускаше крака си напред върху светещата повърхност, след което бавно прехвърляше цялата си тежест върху предния крак, така че широката подметка на обувката равномерно да разпредели тежестта й. Хрумна й, че ако беше героиня в драматична приказка, щеше да държи ръката си на меча, а с едното око да следи най-близкия от паяците — но това беше абсолютна глупост. Тя много повече се интересуваше от това да запази равновесие и ръбовете на обувката й да не паднат под прекалено остър ъгъл, да разкъсат кроача и така да уведоми враговете — а те по всяка вероятност бяха твърде многобройни, за да имат някакъв шанс срещу тях.
