Фурията на принцепса
- Автор: Батчер Джим
- Серия: Кодексът Алера #5
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Читанка
- Переводчик: Пламен Панайотов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Фурията на принцепса». Краткое содержание книги:
— За мен е без значение. Той ще убие и двама ви. Аз имам да му предложа нещо друго.
— Курва — изплю вторият мъж.
— Човек може да се оттегли от блудството — спокойно отговори жената, — а идиотизмът е за цял живот, който във вашия случай ще продължи около тридесет минути.
— Тогава може би просто трябва да се насладя на времето, което ми остава — каза мъжът със заплашителен тон. Чу се рязък звук от шамар, последван от драскане на крака и звук на разкъсване на плат.
— Раниус! — извика първият мъж, гласът му беше висок и уплашен.
— Тя е просто курва — изръмжа Раниус, — която трябва да бъде поставена на мястото си. И твоят ред ще дойде, но първо аз…
Чу се звук на счупване на кост, последван от глух стон.
— Врани! — изпищя първият мъж във фалцет.
— Съдейки по всичко, той приключи, Фалко — каза жената изненадващо спокойно и учтиво. — Твой ред ли е?
— Не! Не, не, не, чуй ме — с треперещ глас изстреля Фалко. — Никога не съм имал проблем с теб, нали? Никога не съм те докосвал. Никога не съм ти казал и дума, докато… разпитвахте затворниците.
Отговорът й беше пропит с презрение.
— Тези хора умряха в името на Алера. Най-малкото, което можеш да направиш, е да наричаш нещата с истинските им имена. Ние с Раниус не ги разпитвахме, Фалко. Измъчвахме ги до смърт. А ти стоя настрана. Врани, ти си просто жалък.
— Просто искам да живея!
— Всички умират, Фалко. Вкопчвай се в живота, колкото си искаш, но в крайна сметка ще свършиш като Раниус, независимо какво правиш.
— Не трябваше да ги убиваш — каза Фалко. — Не трябваше да ги убиваш. Той ще побеснее.
— Те умряха в агония — отговори жената. — Но това беше по-чиста смърт от тази, която биха получили, ако ги бяхме върнали обратно. И по-чиста от тази, която очаква нас.
— Защо не спря Раниус?! — изстена Фалко. — Можеше да го спреш. Знаеше какво ще се случи с нас, когато му кажем за курсорите. Ти си умна. Знаеше…
Гласът на Фалко прекъсна, заменен от напрегната тишина.
— Имаш още половин час — каза жената с равен тон. — Би искал да си мълчиш сега.
— Направи го нарочно — изтърси Фалко. — Искаше курсорите да умрат. За да не могат да говорят. Ти го предаваш.
Той въздъхна рязко и ужасено повтори:
— Ти го предаваш!
Чу се тиха въздишка.
— Враните да те вземат, Фалко…
— Ти го излъга — продължи Фалко със смаян глас. — Как, кървави врани, успя да го излъжеш?
— Лесно е да излъжеш — тихо отговори жената. — Да накараш хората да повярват в това, в което искаш да повярват, е много по-трудно. Помага, ако успееш да ги разсееш с нещо.
— Врани — изстена Фалко. — Имаш ли представа какво ще ни се случи, когато разбере?
Гласът на жената беше спокоен, дори съчувствен, и Амара най-накрая осъзна на кого принадлежи.
— Той няма да разбере.
— Грешиш! — възрази Фалко. — Те ще разберат. Те винаги разбират. Не искам да бъда изкормен и напълнен с тези неща!
— Това няма да се случи — каза тя.
В гласа на Фалко отново прозвучаха панически нотки.
— Махни се от мен!
Чуха се стъпките на бягащ човек. А после и свистене във въздуха, очевидно някой беше хвърлил нож, реши Амара.
Фалко издаде агонизиращ писък, препъна се и падна. Последва звук от бързи, леки стъпки, след това и приглушена въздишка.
Амара бавно се придвижи напред, докато не видя ясно жената.
Тя определено не беше красавица, но имаше чисти, привлекателни черти на лицето. Не беше висока, но осанката й беше много уверена, а движенията — бързи и прецизни, създавайки усещане за абсолютен професионализъм. Беше облечена в кожени панталони за летене и тъмна блуза. Последната беше копринена и разкъсана, разкривайки гладка кожа. Очите бяха с цвета на земята след дъжд. На лицето си имаше пръски кръв.
Тялото на едър мъж лежеше на пода на тунела, главата му беше извита под неестествен ъгъл, езикът му висеше от устата. Беше Раниус. Втори мъж лежеше проснат в краката й. Технически той все още беше жив, но струята кръв, която бликаше от прерязаното му гърло в локва на пода на тунела, бавно се забавяше. Малък нож за хвърляне стърчеше забит до дръжката точно в центъра на задната част на коляното му.
Жената приклекна над него и бавно го погали по косата.
— Съжалявам, Фалко — каза тя тихо. — Не мога да позволя да ме предадеш. Съжалявам, че трябваше да се страхуваш толкова дълго. Но всъщност животът ти приключи още преди седмици.