Опасно за живота

Наталия Николаевна Денисова се приближаваше към хотел „Москва“, разположен на брега на Нева, точно срещу лаврата „Александър Невски“. В конференц-залата на хотела се откриваше поредният международен симпозиум „Балтийските страни в борбата срещу СПИН“.

Ера Газмановна, шефката на Наташа, я прати да погледа и да послуша.

— Иди, Наташа — каза тя на подчинената си. — Трябва да спазваме етикета. Аз вече неведнъж съм била на тия „Балтийски страни…“ в чужбина. Нищо смислено. Пълно е с хомосексуалисти — разказваше с ниския си, почти мъжки глас енергичната и грубовата професорка. — И без това съм затънала до гуша в работа, ще гледам да свърша нещо смислено. Още повече че оная Витебска там е примабалерина — води се главен организатор. А аз не мога да понасям. Иди ти, още повече че е съвсем наблизо. Наистина, руските докладчици са утре, а стойностно съобщение можеш да чуеш само от тях. Днес всичките са вносни — първи ден, откриване. Ох, колко обичаме да лижем ние чужденците по онова място! Особено Витебска няма равна на себе си. Е, върви, после ще разправяш.

Наташа изслуша с усмивка тая тирада. Обичаше своята шумна, словоохотлива шефка. Тя беше добър специалист и много умна жена. Притежаваше, естествено, и източна хитринка. Но това й качество служеше повече за благото на отделението, тъй като професорката успяваше да измъкне от главния лекар всичко най-добро, което постъпваше в болницата.

Наталия Николаевна излезе от болницата и тръгна пеша. Нали трябваше да върви само до следващата спирка. Без сама да забелязва, тя пак си спомни връщането от Москва и своя спътник. Отново превърташе в главата си фрази от нощния им разговор. Наташа не забелязваше, че върви и се усмихва. Някакъв мъж, който идваше срещу нея, реши, че усмивката е адресирана към него, и позабави крачка. Наталия се опомни и като си надяна строго изражение, което умееше прекрасно да прави, пак погледна мъжа. Той сви рамене — защо значи ми се усмихваше тогава? — и отмина. „Ама аз чакам той да се обади — призна си Наташа и се намръщи. — Само това ми трябваше! Е, поговорихме си и толкова! Нищо не е станало. Във влака беше едно, а в живота — съвсем друго. А и той не се обажда, макар че мина цяла седмица. Може да се е върнал в Москва при своите престъпници. И при семейството си. Следствието е приключено, забравете!“ — заповяда си тя за кой ли път. Но паметта й отказваше да заличи нощното пътешествие и удивително откровения разговор. Паметта й пробутваше все онази сутрин, когато тя се събуди на поклащащата се като люлка кушетка и видя нежните хризантеми във вазичката, и вдъхна аромата на кафето, и срещна погледа на седящия насреща й зрял мъж, който я гледаше с възторжени момчешки очи.