Опасно за живота
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #28
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- ISBN: 954-729-140-8
- Переводчик: Марин Гинев
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Опасно за живота». Краткое содержание книги:
Колкото и да е странно, споменаването на МУР подейства.
— Мирно, Джери! — изкомандва собственикът на кучето. — А вие какво искате? Какво сме направили? Какво съм направил, а? — повтори той, като установи, че приятелчето му търчи през празното място и вече се скрива зад линията на хоризонта.
— Ей на, виждаш ли, и приятелят ти те изостави — злорадо отбеляза Чиртков, като оглеждаше дупчиците в крачола си. — Дай пистолета — вече спокойно помоли той.
Момчето подаде оръжието. Дима го взе и го огледа.
— Откъде го имаш?
— А вие кой сте, та да разпитвате? — все още нафукано, но вече с един тон по-кротко попита хлапакът.
Чиртков му показа служебната си карта.
— Вече ти казах, че съм от МУР. Сега ти ми разкажи откъде е тоя пистолет. С него са убили човек — добави Дима, като гледаше строго момчето.
— Вие какво? Не съм аз? Аз само го намерих. Тук, на това място.
— Кога? — продължи да пита строго Дима.
— Аз… не помня точно. Май преди месец. Или повече. Ние с Джери се разхождахме една сутрин. Той е ловджийска порода — малко несвързано разказваше момчето. — Баща ми го взема на лов. И познава миризмата на оръжието. Ами ние се разхождахме. Той все се въртеше на едно място, лаеше, ровеше с лапа. Аз се наведох да видя — а там тоя пистолет си лежеше на земята. Джери почти го беше изровил. Е, аз го взех. Мислех си, че е ничий. Нищо не съм направил! Ние понякога просто стреляме тук по бирени кутии.
— В кой блок живееш? — попита Дима.
— Ей там — момчето махна към градинката в посока към метрото. — Но при нас не е разрешено да се разхождат кучета. Така че идваме тук.
Ами да. Той живее само на една улица от блока на Володя. Там не сме разпитвали живеещите, мислеше Дима.
— Как се казваш?
— Артьом.
— Виж какво, Артьом, ще идем да заведем кучето ти, ще се обадиш на родителите си и отиваме на „Петровка“. Ти си важен свидетел.
— Наистина ли? — изуми се Артьом. Момчетата си остават момчета във всички времена. На всички им се иска да попаднат на „Петровка“. И непременно като най-важния свидетел.
Наталия Николаевна Денисова се приближаваше към хотел „Москва“, разположен на брега на Нева, точно срещу лаврата „Александър Невски“. В конференц-залата на хотела се откриваше поредният международен симпозиум „Балтийските страни в борбата срещу СПИН“.
Ера Газмановна, шефката на Наташа, я прати да погледа и да послуша.
— Иди, Наташа — каза тя на подчинената си. — Трябва да спазваме етикета. Аз вече неведнъж съм била на тия „Балтийски страни…“ в чужбина. Нищо смислено. Пълно е с хомосексуалисти — разказваше с ниския си, почти мъжки глас енергичната и грубовата професорка. — И без това съм затънала до гуша в работа, ще гледам да свърша нещо смислено. Още повече че оная Витебска там е примабалерина — води се главен организатор. А аз не мога да понасям. Иди ти, още повече че е съвсем наблизо. Наистина, руските докладчици са утре, а стойностно съобщение можеш да чуеш само от тях. Днес всичките са вносни — първи ден, откриване. Ох, колко обичаме да лижем ние чужденците по онова място! Особено Витебска няма равна на себе си. Е, върви, после ще разправяш.
Наташа изслуша с усмивка тая тирада. Обичаше своята шумна, словоохотлива шефка. Тя беше добър специалист и много умна жена. Притежаваше, естествено, и източна хитринка. Но това й качество служеше повече за благото на отделението, тъй като професорката успяваше да измъкне от главния лекар всичко най-добро, което постъпваше в болницата.
Наталия Николаевна излезе от болницата и тръгна пеша. Нали трябваше да върви само до следващата спирка. Без сама да забелязва, тя пак си спомни връщането от Москва и своя спътник. Отново превърташе в главата си фрази от нощния им разговор. Наташа не забелязваше, че върви и се усмихва. Някакъв мъж, който идваше срещу нея, реши, че усмивката е адресирана към него, и позабави крачка. Наталия се опомни и като си надяна строго изражение, което умееше прекрасно да прави, пак погледна мъжа. Той сви рамене — защо значи ми се усмихваше тогава? — и отмина. „Ама аз чакам той да се обади — призна си Наташа и се намръщи. — Само това ми трябваше! Е, поговорихме си и толкова! Нищо не е станало. Във влака беше едно, а в живота — съвсем друго. А и той не се обажда, макар че мина цяла седмица. Може да се е върнал в Москва при своите престъпници. И при семейството си. Следствието е приключено, забравете!“ — заповяда си тя за кой ли път. Но паметта й отказваше да заличи нощното пътешествие и удивително откровения разговор. Паметта й пробутваше все онази сутрин, когато тя се събуди на поклащащата се като люлка кушетка и видя нежните хризантеми във вазичката, и вдъхна аромата на кафето, и срещна погледа на седящия насреща й зрял мъж, който я гледаше с възторжени момчешки очи.