Опасно за живота

Иля Николаевич разстроено разглеждаше снимките и с мъка разпознаваше Тамара ту в някакво момиче с плитки, ту във възрастна жена…

— Това не може да бъде! — извика той. — Щом ви е било известно какво е правела тя в това време, защо не сте я арестували по-рано? Тамара е бивша актриса, обича всякакви шеги и маскаради. А вие сте се възползвали от това, за да устроите гнусната си провокация!

— Не сме я арестували по-рано — отвърна Вячеслав, като се опитваше да говори спокойно, — защото още не бяхме успели да разшифроваме състава на препарата и задържането й нямаше да ни даде нищо. Вашата Тамара отдавна ни е известна като разпространителка на тая отрова в Москва. Тя захранва цялата московска мрежа за пласиране на наркотици. Занимава се с това не по-малко от година, най-малкото за толкова сме сигурни. Тя без крайно се измъкваше от работа, като през това време разнасяше стоката из Москва. След вашето семейство се проточва кървава диря. Само за последния месец четири, трупа! И вие нищо не знаете?

— Тя е болна — неадекватно отговори Иля.

На Грязнов много му се искаше да тресне с юмрук тая бетонна глава. С всичка сила! Той въздъхна дълбоко и запали нова цигара.

— Какви отношения поддържате с брат си?

— С моя брат?

— Аз нямам брат — тихо отговори Грязнов.

— Нормални — сви рамене Висницки.

— С какво се занимава Сергей Николаевич?

— Ръководи фармацевтична фирма.

— Ясно. А откъде е взел първоначалния капитал, за да основе фирмата? Да плаща наем, заплати на служителите? Реклама, търговска дейност — всичко това изисква средства.

— А откъде намират средства другите бизнесмени? Има и по-успели фармацевти. Господин Бринцалов например. Защо не зададете на него същите въпроси?

Слава замислено изгледа Висницки:

— Да си призная, имах подозрението, че сте просто идиот. Но вие не сте идиот, вие сте още по-голям артист от вашата Тото.

— Какво? — прошепна Висницки, като се надигна. — Вие давате ли си сметка… Аз ще се обърна към пресата.

— Оставете на мира пресата и сядайте! — страшно избоботи Грязнов. — Това не е разпит, а мъжки разговор. И следователно не водим протокол. Така че слушайте.

Висницки покорно рухна на стола. Той усещаше, че в думите на този човек има някаква истина, някаква страшна истина. Но мозъкът му категорично отказваше да осмисли, да осъзнае тази истина.

— Ще ви разкажа една история — продължи Грязнов. — Примерно преди две и половина години в Централната банка работела една млада жена. Да я наречем Лариса. Нямала мъж и си намерила любовник, което, общо взето, не е престъпление. А след месец любовникът отвлякъл дъщеричката на Лариса. И поискал от жената банкови документи. В тези документи били вписани нови получатели на парите. Други фирми. Лариса вкарала в системата на Централната банка тези документи — авизо и платежни нареждания. И на въпросните фирмички взели да им капят парички, и то немалко. И започнали да си ги теглят тия фирмички малко по малко. Ту двайсет милиона изтеглят, ту четиридесет. Внимателно, за да не ги усетят. Но ги усетили. В резултат: Лариса излежава присъда, дъщеричката й цяла година се лекува в психиатрията. А любовникът изчезна. И досега се издирва. Обаче няма да го намерят, можете да ми вярвате.