Опасно за живота
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #28
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- ISBN: 954-729-140-8
- Переводчик: Марин Гинев
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Опасно за живота». Краткое содержание книги:
— Нещо друго докладва ли ти? — попита Слава.
— А какво друго има? Още някакви успехи?
— Деликатен значи — похвали Вячеслав заместника си.
— Какво се е случило, Слава? — разтревожи се Турецки. — Само не ми казвай, че Тото са я измъкнали с бой въоръжени до зъби джигити.
— Никой не я е измъкнал. Лежи си в следствения арест.
— Ти да не си се преуморил? Пийни си, помага.
— Вече пих. Саша, нищо няма да успеем да им направим.
— Тоест?
— Тя мълчи. И ще мълчи. Можеш да ми вярваш. Ние с теб сме ги виждали най-различни. Тая грузинска княгиня няма да каже и думичка.
Саша замълча. И дори през седемстотинте километра, които ги деляха, Грязнов сякаш видя обърканата физиономия на приятеля си, който си припомняше нелепата очилата Тамара.
— Нали си виждал майка й?
— Кого?
— Нино Свимонашвили й е майка. Тамара днес й предаде бележка. Там е написано точно така — скъпа мамо. А и показания имаме. От нейни земляци, така да се каже.
Александър продължаваше да мълчи и Слава изведнъж се отприщи.
— Толкова очаквахме това задържане, така се подготвяхме за него. След толкова месеци неуспехи! Всичко мина безупречно. Така се радвах, когато я карахме в МУР…
Вячеслав все пак запали цигара.
— И какво? Тя не дава ли показания?
— Дава. Срещу себе си.
В слушалката буквално се изрисува въпросителен знак.
— Тя заяви, че подписът на Иля Висницки на разрешителното за продажба на препарата е нейно дело. И млъкна. И, повярвай ми, ще мълчи като Зоя Космодемянская.
— Ама че я сравни! Аз, разбира се, не съм патриотар, но все пак между тях има разлика.
— Разлика има. Но има и прилика.
— Е, почакай. Нека да пренощува в килията. Тя е изнежена госпожица, свикнала на комфорт — утешаваше Турецки приятеля си.
— Зарежи я тая, Саша. Съвсем ясно е, че чрез Тамара няма да стигнем до лабораторията. А нямаме улики, за да пипнем Сергей Висницки или Нина.
— Ами Иля Николаевич?
Вячеслав помълча.
— Той е в болницата — отвърна накрая. — Значи Погорелов не ти е казал?
— Не. Аз и с Костя разговарях току-що. И той не ми каза нищо. Само за вашите успехи. Ама какво е станало? Покушение някакво или какво?
— Не, сърдечен пристъп. Аз го довърших, Сашка. Ти вероятно си бил прав. Той няма отношение към тая работа. Само че все не ми се вярваше. А Костя както винаги пое удара върху себе си, той се разправя с главния. Представи си: държавен мъж, ръководител на крупно ведомство, го отнасят от кабинета на началника на МУР направо в болницата в прединфарктно състояние. Гледай новините, ще го разправят.
Сега замлъкна Турецки. Слава чуваше как приятелят му пали цигара, как си дръпва от нея.
— Е, Слава, сега е модно да излизаш от нашите кабинети със сърдечен пристъп и да тичаш в болницата — сякаш весело отвърна той. — Спомни си най-малкото тукашния бивш кмет.
— Иля Николаевич наистина имаше сърдечен пристъп. Дори помислих, че е умрял. Че и с такава блажена усмивка на лицето. Сякаш се бяха свършили мъките му. А Костя не ми каза и дума в упрек. И на теб също. Чувствам се говно, Саша. Почти убиец.
— Зарежи, Слава — твърдо отговори Александър. — Това, че се чувстваш така, доказва точно обратното. Спомни си майката на Фрязин и годеницата му. И надписа над главата на убития Володя. И всичките ти угризения ще изчезнат. Защото не ние сме убийците, а те. Не ние сме вампири, а те. Иля Николаевич е тяхна жертва, не наша. Тото мълчи? Ще ровим по-нататък. И ще ги пипнем! Сега лягай да спиш. Утре ще ти се обадя.
Вячеслав наистина изведнъж усети ужасна умора. Едва се дотътри до леглото си и рухна в него. „А аз дори не попитах Саша как вървят неговите неща?“ — помисли си той и потъна в безпаметен сън.
Дима Чиртков излезе от метрото и отиде на автобусната спирка. Минаха седем, десет минути, но автобус нямаше.
— Ами да, сега е обед, господата сигурно похапват — мърмореха на спирката възрастни жени, като одумваха шофьорите от градския транспорт.
Денем по спирките винаги има предимно възрастни жени, помисли Дима. И нали наистина е обед — може и час да си чакаш. И Дима тръгна пеша. До блока на Володя Фрязин имаше четири спирки. Двадесет минути пеша. Трябваше веднага да тръгне, а не да чака. Но не му се тръгваше — ами ако автобусът все пак дойде? А и след като почака, пак не му се тръгваше: тъкмо си поел, а автобусът дойде. Хем ти е обидно, че толкова си чакал, хем драпаш пеша. Затова никога не трябва да чакаш. „Да чакаш и да догонваш — от това по-лошо няма“, повтаряше Грязнов. Трябва да тръгваш веднага.