Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

— Дръж! Не ги пускай да те доближат!

Тя грабна копието, обърна се и изблъска няколко създания към стената на гробницата. Изтърва едната факла. Докато се навеждаше, друго съсухрено създание подскочи към нея и тя го прониза като с харпун. То се сгърчи върху острия връх и издъхна.

— Саймън! — извика Мириамел. — Къде е?

Вдигна втората факла и я подаде на Бинабик, който отново се беше привел в лодката и сега стискаше секира, дълга почти колкото него.

— Не мога да държа факлата — задъхано викна Бинабик. — Забучи я в стената.

След това скочи до нея.

Мириамел заби края на факлата в рохкавата пръст.

— Хиник айа! — извика Бинабик.

Куантака заотстъпва заднишком, но явно нямаше особено желание да остави на мира неприятелите и се втурна няколко пъти с ръмжене към цвърчащите създания. При една от атаките й цял рояк букени изприпка покрай нея. Бинабик накълца няколко на кайма с брадвата, Мириамел пък прониза две с копието. Куантака се обърна да довърши останалите. Създанията цвъртяха яростно, опулили белите си очички като стотици лунички, но нямаха особено желание да последват Мириамел и спътниците й, които заотстъпваха към изхода.

— Къде е Саймън? — попита за кой ли път тя.

Още докато задаваше въпроса, разбра, че не иска да чуе отговора. Усети в себе си някаква хладна празнота. Бинабик не би изоставил Саймън, ако той все още беше жив.

— Не знам — отвърна прегракнало Бинабик. — Но не сме в състояние да му помогнем. Да се измъкнем на въздух.

Мириамел се изкатери и се промуши през дупката. Измъкна се от мрака в теменужената вечер и усети хладния вятър. Щом се обърна да подаде дръжката на копието на Бинабик през отвора на гробницата, зърна подрипващите в безсилен гняв покрай „Морска стрела“ създания. В мига преди Бинабик да закрие отвора с раменете си, мярна за миг бледото, спокойно лице на дядо си.