![Съдбовният кораб [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/7/7/0/sdbovniyat-korab-bg-download.jpg)
Съдбовният кораб [bg]
- Автор: Хобб Робин
- Серия: Сага за живите кораби #3
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: „Ем Би Джи Тойс“
- ISBN: 978-954-2989-84-4
- Переводчик: Катрин Якимова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Съдбовният кораб [bg]». Краткое содержание книги:
Числеността им, изглежда, подсилваше увереността им във водачеството на Молкин. Сега той почти блестеше, златните му очи отразяваха блясъка по цялото му тяло. Числеността им осигуряваше и това, което можеше да липсва на всеки поотделно. Носеха утеха един на друг чрез спомените, които всеки пазеше, и често дума или име от един предизвикваше припомняне у друг.
Въпреки количеството им обаче, не бяха по-близо до намирането на верния път за преселение. Споделената памет само правеше лутането им по-досадно. Тази вечер Шривър не можеше да стои спокойно. Тя се разплете от спящите си другари и се остави да се носи свободно, взирайки се надолу към живата гора от змии. Имаше нещо примамливо познато в това място, нещо точно на ръба на спомените ѝ. Беше ли идвала тук и преди?
Чувствителен към настроенията ѝ заради дългата им дружба, Сесурея се заизвива нагоре, за да се присъедини към нея. Той тихо се включи в наблюдението ѝ на морското дъно. Двамата отвориха очите си широко за бледата лунна светлина, която достигаше до тези дълбини. Шривър изучаваше разположението на земята под слабата луминесценция на двете змии и дребния морски живот. Нещо.
— Права си. — Това бяха първите думи на Сесурея. Той я остави и кротко се заизвива надолу към един конкретен неравен участък от морското дъно. Бавно завъртя глава назад и напред. Тогава, за неин ужас, внезапно сграбчи голямо листо на водорасло в челюстите си и го откъсна. Хвърли го настрана, захапа друго и се разправи с него по същия начин.
— Сесурея? — протръби въпросително, но той я пренебрегна. Туфа след туфа от водорасли беше откъсвана и захвърляна. Тогава, точно когато вече си мислеше, че е полудял, той се спусна на дъното и бясно замаха с опашка, разбутвайки десетилетната тиня.
Нейният зов и странното буйство на Сесурея бяха събудили някои от останалите. Те се присъединиха към нея, загледани надолу към него. Той изскуба още водорасли и отново замаха с опашка.
— Какво прави? — попита слаба синя змия.
— Не знам — отвърна печално.
Сесурея спря бесните си извивания толкова внезапно, колкото ги бе започнал. Той се стрелна бързо нагоре към тях. Приведе се в приличен вид, преди да се увие развълнувано около нея.
— Виж. Беше права. Е, изчакай малко, докато тинята се слегне. Ето. Виждаш ли?
За известно време тя виждаше единствено носеща се утайка. Сесурея се беше задъхал, хрилете му се задъхваха от вълнение. Миг по-късно синята змия до нея ненадейно затръби с все сила:
— Това е Пазител! Но не може да е тук в Обилието. Това не е както трябва!
Шривър се ококори объркано. Думите на синята бяха толкова извън контекст, че не можеше да намери смисъла им. Пазителите бяха дракони пазители. Нима на дъното на морето имаше мъртви дракони? Тогава, както се взираше, неясните форми сред носещата се утайка изведнъж започнаха да добиват друга форма. Тя видя. Беше Пазител, очевидно женски. Простираше се настрана, с едното ѝ крило повдигнато, а другото — все още в калта. От едната ѝ повдигната лапа бяха счупени три нокътя. Част от опашката ѝ стоеше непривично вдигната нагоре отстрани до нея. Статуята бе счупена при падане; това поне беше ясно. Но как се бе озовала тук, под морето? Беше стояла над градските порти в Ируран. Тогава очите на Шривър откриха паднала колона. А ето там, онова трябваше да е атриумът, който Десмоло Нетърпеливия бе построил, за да приюти всички екзотични растения, донесени му от драконовите му приятели от четирите края на света. А отвъд него беше потъналият купол на Храма на водата.
— Целият град е тук — тихо протръби тя.
Изведнъж сред тях се появи Молкин.
— Цяла провинция е тук — поправи я той. Всички погледи го последваха надолу към разкритите останки на света, който почти си спомняха. Той си проправи път през тях с извиване, като докосваше първо една, после друга от оголените забележителности. — Плуваме там, където някога сме летели. — Издигна се бавно към тях. Цялата плетеница вече беше будна и наблюдаваше нежните му вълнообразни движения. Те оформиха живо, движещо се кълбо, с Молкин в центъра. Тялото и думите му се преплитаха, докато говореше.