Гаснещ зрак [bg]

Понеже бяха обкръжени от смърт, не беше чудно, че не усещаха буквално нищо от това, което се простираше отвъд техния свят. И все пак, от костите на природата, творците между хората намираха и сътворяваха неща с огромна красота, неща, които радваха окото и слуха с поезия на формата, и хармонията на тези форми преподреждаше нещата в привиден баланс. И по-важното, осъзна Келарас, толкова много от онова, което се смяташе за радващо, или удовлетворяващо, или всъщност поучително, беше само подобие, ново изобретяване на онова, което природата вече притежаваше, далече отвъд безжизнените стени и опитомените поля.

Не беше ли изкуството в такъв случай нищо повече от едно залитащо полусляпо пътуване назад към дивото, всяка пътека избрана в опипваща слепешком самота, безкрайно преоткриване на нещо, което вече е познато, пресъздаване на вече съществувалото, пресътворяване на красотата, която вече е убита?

Щеше да е истински шок, ако един художник стигнеше до това прозрение: осъзнаването на връзката на изкуството му с убийството, с поколенията унищожение, и с това дълго, дълго пътуване от онези първи огнища, в онази първа гора, където близкият враг е зърнат за първи път, като искра в ума, и от тази искра се е родил първият страх. Първото непознато.

Щом раждането на въображението бе дошло от нещо толкова долно като страха, тогава, най-сетне, Келарас разбираше тази вечна война. С преднамерено извъртане на ума, разбира се, можеше да избере да бъде избирателен в това каквото виждаше и каквото чувстваше и — от тези две сили в съчетание — в каквото вярваше. С бляскав поглед след това да нарисува света с блаженството на оптимизма и всяко чудо, изваяно от ръката, все едно дали ежедневен инструмент или величествено здание, да е символ на триумфиращия дух. Но всяко такова изявление, все едно колко дръзко е твърдението или колко твърда е претенцията за ценност, беше само вик срещу едно по-дълбоко мълчание, мълчание, в които дебнеше смътно безпокойство, копнеж за нещо друго, за нещо повече.

„Издигни високо боговете и богините, ако искаш. Мечтай за ликуване в онова, в което олтарът кърви, в изкуството, което възвеличаваме, в труда, в който ангажираме живота си. Всичките те са вдигнати пред погледа ни от една неизказана нужда, копнеж, глад да се запълни някакво празно пространство вътре в нас.

Нашите духове не са цели. Някакъв съдбовен къс от тях е бил изрязан. Ако се върнем, назад и назад, до някоя гора като тази и си направим цял свят от същото, стигаме до мълчанието и самотата, и до посева на всяка наша мисъл, стъпкана, неогряна и чакаща обрата на сезоните. Стигаме до нашето начало, преди стените, преди цитаделите и кулите, без нищо друго освен дива гора, обкръжила скъпоценната ни поляна.