Гаснещ зрак [bg]

— Не е сигурно за това крачене — възрази Датенар. — Ами че тя би могла да остри колове или да дялка още по-смъртоносни неща. Би могла бебенце да гледа в кошчето и да тананика селяшки химни на пасторална идилия.

— Ха! В гледането на това бебенце, Датенар, тя забелязва дървените решетки на мъничката си клетка, и после току се озърне наоколо, за да види същото, изписано с големи букви навсякъде около нея. Да, наистина би могла да остри колове.

— Но пък съпругът ѝ е честен човек. Виж очуканите му ръце и чворестите му пръсти, старите белези на младежки пориви и куцукането, останало му от непохватен замах с брадвата, когато си е посякъл коляното. О, диви времена бяха тогаз, да! И в това състояние, че то, разсеяните му мисли бръмчат сънливо, в ритъм с газещите по разкаляния път скъсани обуща.

— Рисуваш пищна картина, Датенар. Но дойде ли лятото, идва отряд да прибере окаяния глупак. Тикат му копие в ръцете и веят знамена, било то тъмни или светли, коронясани или за корона жадни. Взимат и жена му също, ако не се наложи да я оставят до бебешка люлка.

— И хайде на марш в колона, Празек.

— Сведен до прости мисли относно климата, болежки и кроткия обрат на сезона. Поне докато не дойде моментът на пълния с ужас хаос и дрънчене на копия.

Датенар изсумтя и се намръщи.

— Но чакай! Къде са бляскавите герои, размахващи мечовете си? Къде са възбуждащите насърчителни слова, които да пробудят устремния жар в глупавите умове на орачи и пастири? Виж как стоят в раздърпан строй…

— Мърдат крака.

— Един или два, според момента. Не забравяй миженето и тика.

— И куцукането също — добави Празек. — Кривват глави, докато торбата с пръдни язди назад-напред на един объркан кон…

— Насам ли? Да! Не! Натам! Що за лудост е обзела страдащия ми от подагра господар, толкова нетърпелив да ме яхне?

— Датенар! Стига с конските мисли, ясно?

— Дойдоха ми наум от подопечните ни, с трепкащите им уши да хванат всяка дума, която изречем. Най-смирени извинения, братко, моля те. Та значи казваше…

— Кралската реч!

— Какъв крал? Откъде пък дойде този твой крал?

Празек се покашля.

— Ами, хайде да се поправя, като кажа следното. Крал в собствения си ум, или всъщност кралица в собствения ѝ ум. Това, разбира се, е един претъпкан череп, с високи минарета и гъмжащ от кули, искрящ с шпилове, всичко толкова грандиозно, че превъзхожда всеки… пройдоха. И виж го същия монарх, крачи наперено насам-натам и нагоре-надолу по ехтящи коридори сред шумолящите им пана. Самата рожба на надута самомнителност! Носи шапката на висш жрец в един момент и корона с драгоценни камъни — в другия. Халата на съдията, стиснатите ръце на разкаялия се грешник. Голата глава на съпруга и божествения ореол на бащата. Чудно ли е изобщо, че хвърля тези свенливи погледи към отражението си във всяко огледало, тъй подканящо към почитание и обожание на този мъж…