Гаснещ зрак [bg]
- Автор: Эриксон Стивен
- Серия: Трилогия за Карканас #2
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-734-6
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Гаснещ зрак [bg]». Краткое содержание книги:
— И значи копнееш за по-прости времена.
— Точно тъй. Бели врани на единия фланг, черни врани на другия и всяко поле е бойно поле, и всеки противник е враг, и всеки другар е приятел. Реши с едно ръкостискане и се освободи от изкривяващата сложност. Копнея за ритуала.
— И тъй ритуалът те намира, братко.
Излязоха от гората и поеха по черния път към хълмовете. Напред голи скали и ивици мъртва зимна трева превръщаха околността в груба, едва проходима бъркотия.
— Намира ме с жестока мощ — изръмжа Празек. — Гонен от мраз и вкочанена кожа на седлото, с ожулено бедро и схваната става. — Смъкна изтърканата си ръкавица и бръкна в устата си. Малко усилие и изтръгна от кътниците старо парченце месо. — Това също.
— Прости страдания — отвърна безгрижно Датенар. — Оплакванията на селяни.
Празек нахлузи отново ръкавицата.
— Е, селянията се самоопределя с този мизерен егоизъм, а сега ей ме и мен, понесъл кал под непредвещаващи небеса, досущ като въпросния селяк с примижалото око и наглия тик, и да бяха краката ми на земята, щях да тътря единия или и двата, и да ръчкам напред с остена мудните си мисли.
— По-прости времена — съгласи се Датенар. — Размисли за климата могат да напълнят един череп с облаци толкова, че да смалят всеки хоризонт. Добре е да потътриш крак или два, макар и само за да претендираш за земята, на която стоиш.
— Пършивият глупак познава добре каменистата пръст под краката си — отвърна Празек. — Тъй че и той забелязва преминаването на войски в колона, вълните пушеци над дърветата и боклука в потока. Вдига и влажен пръст, за да прецени всяка капризна въздишка на вятъра. После се навежда отново, за да намести стегнатия наръч дърва за огрев на раменете си, и души миризмата на простичкото сготвено, понесена от лекия ветрец. Жена му цял ден е крачила напред-назад в клетката си и е търкала рогозките на пода на колибата.
— Не е сигурно за това крачене — възрази Датенар. — Ами че тя би могла да остри колове или да дялка още по-смъртоносни неща. Би могла бебенце да гледа в кошчето и да тананика селяшки химни на пасторална идилия.
— Ха! В гледането на това бебенце, Датенар, тя забелязва дървените решетки на мъничката си клетка, и после току се озърне наоколо, за да види същото, изписано с големи букви навсякъде около нея. Да, наистина би могла да остри колове.
— Но пък съпругът ѝ е честен човек. Виж очуканите му ръце и чворестите му пръсти, старите белези на младежки пориви и куцукането, останало му от непохватен замах с брадвата, когато си е посякъл коляното. О, диви времена бяха тогаз, да! И в това състояние, че то, разсеяните му мисли бръмчат сънливо, в ритъм с газещите по разкаляния път скъсани обуща.
— Рисуваш пищна картина, Датенар. Но дойде ли лятото, идва отряд да прибере окаяния глупак. Тикат му копие в ръцете и веят знамена, било то тъмни или светли, коронясани или за корона жадни. Взимат и жена му също, ако не се наложи да я оставят до бебешка люлка.
— И хайде на марш в колона, Празек.
— Сведен до прости мисли относно климата, болежки и кроткия обрат на сезона. Поне докато не дойде моментът на пълния с ужас хаос и дрънчене на копия.
Датенар изсумтя и се намръщи.
— Но чакай! Къде са бляскавите герои, размахващи мечовете си? Къде са възбуждащите насърчителни слова, които да пробудят устремния жар в глупавите умове на орачи и пастири? Виж как стоят в раздърпан строй…
— Мърдат крака.
— Един или два, според момента. Не забравяй миженето и тика.
— И куцукането също — добави Празек. — Кривват глави, докато торбата с пръдни язди назад-напред на един объркан кон…
— Насам ли? Да! Не! Натам! Що за лудост е обзела страдащия ми от подагра господар, толкова нетърпелив да ме яхне?
— Датенар! Стига с конските мисли, ясно?
— Дойдоха ми наум от подопечните ни, с трепкащите им уши да хванат всяка дума, която изречем. Най-смирени извинения, братко, моля те. Та значи казваше…
— Кралската реч!
— Какъв крал? Откъде пък дойде този твой крал?
Празек се покашля.
— Ами, хайде да се поправя, като кажа следното. Крал в собствения си ум, или всъщност кралица в собствения ѝ ум. Това, разбира се, е един претъпкан череп, с високи минарета и гъмжащ от кули, искрящ с шпилове, всичко толкова грандиозно, че превъзхожда всеки… пройдоха. И виж го същия монарх, крачи наперено насам-натам и нагоре-надолу по ехтящи коридори сред шумолящите им пана. Самата рожба на надута самомнителност! Носи шапката на висш жрец в един момент и корона с драгоценни камъни — в другия. Халата на съдията, стиснатите ръце на разкаялия се грешник. Голата глава на съпруга и божествения ореол на бащата. Чудно ли е изобщо, че хвърля тези свенливи погледи към отражението си във всяко огледало, тъй подканящо към почитание и обожание на този мъж…