Гаснещ зрак [bg]

— Най-висок двор, най-елитно образование, и виж какво ни носи, Датенар.

Датенар разкърши широките си рамене под тежкото наметало.

— Всеки мост е само антракт, Празек — рече той. — Арката и мостът бяха по-ценни, отколкото си въобразявахме в онази наша ужасна нощ на неувереност. Трябваше да стоим твърдо на поста си, навъсени във всяка посока. Гръб до гръб, и така — опълчени на всяка зла заплаха.

— Зла заплаха, как не — изсумтя Празек. — Коварният вятър, тъй противен и злокобен.

— Невтасалата нощ, горчива като черен хляб.

— Зло да пази, също тъй, Датенар, от окаяното въображение, което си е чисто наше, и подлите мисли за побеснели другари, тъй склонни да танцуват над костите ни. А ако все още сме загърнати около драгоценните ни пръчки, мускул и жила стегнати здраво за доблестна цел, ами, смътна е разликата.

— Говориш за Силхас Руин?

Празек размърда език, когато нещо се лепна между зъбите му, някъде отзад, и рече:

— Виждал съм бели врани с по-мек поглед и всъщност съм известен с това, че предизвиквам любезно предразположение от лъскавите им клюнове.

Датенар потърка брадатото си чене.

— Уподобяваш ни на леш, а брата на нашия лорд — на крилат съдник над всяко бойно поле. Но избелял на цвят, казваш? Във война, обзалагам се, всяко поле пърха с черно и бяло. Враг и приятел, всички онези враждебни коментари и неприятни погледи и смях, от онзи, който те кара да потръпнеш. Общо взето, мизантропско място, непригодно за цивилизован дебат.

— Чул съм да разправят — каза Празек, — за време, когато сме били любезни и добронамерени. Свежи на земята, а зад нас — мизерен път, изплюл ни от някое запретено сказание за злоключение. Но вижте тези величествени дървеса, казали сме! Такива чисти потоци! Река като изпъкнала жила, стегнала света. Я, тук има ями, тъпкани с руда, битум за огньовете ни, заоблени хълмове за стадата овце и кози.

— Дори тогава, предполагам — каза Датенар, — е имало бели и черни врани, които да поддържат нещата прости.

Празек сви рамене, докато още се мъчеше да откърти каквото се бе заклещило между два кътника.

— Достатъчно прости за пламъците и ковачницата, нощното небе изпълнено с искри и жарава. Прости, също, за стълбовете дим и мръсната киша, замърсили всеки вир, всяко езеро и всеки поток. Ами, ние сме били аватари на Мрака още тогава, макар и да не сме го знаели. Но все пак нека погледнем назад към онези нежни времена и да отбележим техните хиляди случаи на нежно убийство.

— За унищожението се знае, че избуява в безразличието — каза Датенар. — Ние сме в сън, тихо и мило отдаден на спокойния ни отдих. Както казваш, това са примери за нежен погром, смачкани и съсипани, и блажено невинни са ръцете, стискащи брадвата.

— Оръжия трябваше да се изковат, разбира се — каза Празек, кимна и се изплю. — В края на краищата изискванията на една цивилизация са прости. Недвусмислени, би могло да се каже. Само в скуката на напредничавия век на Куралд Галайн, каквато намираме тук, ние заплитаме нишките, загнездваме се във вълнение и преобръщаме нашата цивилна простота, нашата проста цивилност, и като костенурки, обърнати по гръб, тръпнем от безумните сцени на всички страни.