Драконите на изгубената звезда [bg]

20

Походът към Нощлунд

Малката армия на Мина, едва няколкостотин човека, се състоеше от рицарите, последвали я от призрачната долина на Нерака до Санкшън, Силванести, а сега и до тези странни земи.

Драконите летяха през толкова дълбок мрак, че Галдар почти не виждаше капитан Самювал и дракона му, летящи непосредствено до него. В спусналата се като надгробен саван нощ с мъка различаваше дори опашката и крилете на собствения си дракон. Виждаше съвсем ясно само едно от създанията, и това беше мъртвешкият дракон, язден от Мина, понеже тялото му искреше едновременно призрачно, ужасяващо и красиво във всички цветове на дъгата. Червено, синьо, зелено, бяло, синьо-червено, когато душите на два дракона се бяха слели, а сетне бяло-зелено — всичко това се сменяше непрекъснато и танцуваше пред очите му, додето най-после не усети замайване, което го принуди да отмести поглед встрани.

Взорът му обаче неизменно се връщаше към този дракон, а в собствената си душа изпитваше чисто изумление и страхопочитание. Чудеше се как ли е възможно Мина да язди създание, което изглежда по-нереално от сутрешна омара, защото наистина виждаше през дракона, съзираше мрака отвъд него. Очевидно обаче, Мина нямаше никакви опасения и вярата й бе напълно оправдана, понеже драконът я носеше напълно безопасно през небесата на Ансалон, а когато стана време да кацнат, се докосна до земята леко и недоловимо.

Останалите дракони също накацаха из широката равнина, позволиха на ездачите си да слязат и отново загледаха към небето.

— Вслушвайте се за призива ми — каза им Мина. — Ще имам още нужда от вас.

Създанията — гигантските червени и бързите сини, хитрите черни, сдържаните бели и лукавите зелени — сведоха глави, разпериха криле и се поклониха пред нея. Мъртвешкият дракон направи още един кръг над нея, след което просто изчезна, сякаш се бе разтопил в мрака. Цветните също започнаха да излитат и скоро се пръснаха в най-различни посоки. Заминаването им вдигна вихрушки прах и вятър, които едва не отнесоха мъжете. Сетне просто ги нямаше, а войните трябваше да продължат пеша, без коне, сред странни земи и без всякаква идея къде се намират.

Чак тогава Мина им отговори.

— Нощлунд — каза тя.

Някога тук бе управлявал соламнийски рицар на име Сот. След като боговете му бяха дали шанс да предотврати Катастрофата, лорд Сот се бе провалил, а с това над него и над земята се бе спуснало ужасно проклятие. От времето на Катастрофата досега и други обречени души — и живи, и мъртви — бяха намерили убежище сред дълбоките сенки на това място. Опитите на Соламнийските рицари, в чиито владения се включваше и Нощлунд, да прочистят околните земи, бяха останали напразни. Съвсем скоро след това Нощлунд окончателно бе преминала във владенията на Сот, на истинския си владетел. Тук не пристъпяше ничий крак, не и без основателна причина за това.