Драконите на изгубената звезда [bg]

— И все пак — възрази кралят, — не мога да бъда едновременно на две места. Не бих могъл да водя отбраната на Квалиност, и да тръгна на път през пустинята.

— Не, не можеш — съгласи се Лъвицата. — Налага се да назначиш някой друг начело на защитата в града.

— Що за крал е този, който бяга в безопасност и изоставя хората си да умрат вместо него? — попита настоятелно Гил тас и се намръщи.

— Онзи крал, който е уверен, че саможертвата на оставащите зад него няма да бъде напразна — каза жена му. — Не си мисли, че понеже не оставаш да се биеш срещу драконесата, на теб ти се е паднала по-лесната роля. Искаш от елфи, които са родени сред горите, отрасли са сред градините си и са навикнали на изобилна вода, да прекосят Прашните равнини, пустите земи, в които властват единствено вечно движещите се пясъчни дюни и пламтящото слънце. Нека аз оглавя защитата на Квалиност…

— Не — отсече кратко той. — Не искам дори да чувам.

— Любов моя…

— Няма да го обсъждаме повече. Казах не, и наистина го мисля. Как бих могъл да сторя онова, което искаш от мен, без да те имам до себе си? — поиска да узнае младежът, като разгорещено повиши глас.

Тя го прониза предупредително с поглед, принуждавайки го да се успокои.

— Вече няма да говорим за това — каза й той.

— Не сега. Но някой друг път.

Гилтас поклати глава. Устните му се бяха превърнали в тънка, упорита черта.

— Какви други новини има? — попита рязко.

Лъвицата добре познаваше настроенията на съпруга си и веднага разбра, че по-нататъшният спор би бил безполезен.

— Силите ни не оставят на мира войните на Берил. Но са толкова многобройни, че приличаме на комари, нападащи глутница вълци.

— Изтегли хората ни. Нареди им да се спуснат на юг. Ще се нуждаем от тях, за да защитим оцелелите, ако столицата падне.

— Помислих си, че ще заповядаш така — каза тя. — Вече го сторих. Отсега нататък войските на Берил ще се придвижват безпрепятствено и ще могат да плячкосват, палят и убиват на спокойствие.

Гилтас усети как сгряващата надежда отново го напуска и кръвта му се вледенява.

— Ала ще й отмъстим. Сам каза, че джуджетата са се съгласили с нашия план — опита се да го разведри Лъвицата, тутакси съжалила за тежките си думи.

— Да — отвърна той. — Говорих с Тарн Гръмогранит. — Срещнахме се случайно. Не очаквах да го намеря в тунелите. Смятах, че ще ми се наложи да яздя чак до Торбардин, но се оказа, че е тук и сам се грижи за всичко, така че можахме да обсъдим въпроса намясто.