Драконите на изгубената звезда [bg]

Той се взря по протежение на коридора. Обърна глава към изхода и дълбоко си пое дъх. После, в знак на уважение, докосна Гилтас по ръката, поклони се на джуджето, наведе глава и изчезна в отвора на тунела, без да диша, сякаш щеше да задържи дъха си в продължение на дългите мили, които го очакваха.

Младият крал се усмихна.

— Обзалагам се, тане, че и преди сте казвали тези думи.

— Много пъти — не отрече джуджето, като поглаждаше брада и се усмихваше широко. — Много пъти. И ако не аз, го правеха други — посочи към останалите джуджета. — Номерът винаги минава. — Той поклати глава. — Елфи да живеят под земята. Кой би помислил, а, Ваше величество?

— Някой ден — рече в отговор Гилтас — ще трябва да научим джуджетата да се катерят по дърветата.

Гръмогранит изсумтя и се изсмя само при мисълта за това. Поклати глава и се отдалечи с поклащане надолу по тунела, като крещеше окуражително на джуджетата, които се трудеха, за да укрепят тунела или проверяваха издръжливостта на досегашните подпори.

Последни влязоха дванайсет елфи — цяло семейство. Най-голямата дъщеря, която почти бе достигнала зрялост, бе изразила готовност да вземе със себе си децата. И бащата, и майката — и двамата добре обучени войни — бяха останали в града, за да участват в защитата му.

Гилтас помнеше момичето от маскарада, който бе организирал преди известно време. Помнеше, че тогава тя танцуваше, пременена в най-хубавата си копринена рокля, затъкнала цветя в косите си, щастлива и развълнувана. Сега косите й бяха невчесани и немити и украсени с мъртвите листа на дърветата, под които се бе крила. Роклята й бе разкъсана и изцапана от пътуването. Изглеждаше изплашена и бледа, но решена да не се предава на страха, особено пред децата, които черпеха кураж от нея.

Пътуването от Квалиност бе преминало мъчително бавно. Откакто Берил беше заловила неколцина елфи в средата на пътя и ги бе овъглила с дъха си, никой вече не смееше да пътува открито. Сега бежанците се придвижваха под прикритието на гората и затаяваха дъх, както заекът пред лисицата, щом драконесата започнеше да кръжи над главите им. Ето защо напредваха бавно и с голяма мъка.

Гилтас проследи как момичето вдигна едното от едва-що проходилите деца от убежището му в куп листа, събра останалите около себе и затича към тунела. Децата я последваха, като по-големите от тях носеха по-малките на гърбовете си.

Къде отиваше тя? В Силванести. Земя, която за момичето не беше нищо повече от далечен сън. Тъжен сън, понеже навярно неведнъж беше чувала, че народът на Силванести не изпитва добри чувства към роднините си от Квалинести. И все пак, сега тя бе на път и възнамеряваше да ги помоли за закрила. Ала преди да стигнат дотам, тя и нейните братя и сестри трябваше да пропътуват цели мили под земята, а след това да излязат на повърхността и да прекосят безплодните, безлюдни Прашни равнини.