Драконите на изгубената звезда [bg]

Подът на тунела започна да трепери.

Младежът улови стреснатото момиче и я изтегли от средата на прохода. Момичето го гледаше ужасено, а детето в ръцете й започна да плаче от страх. Гилтас го взе и се опита да го утеши. Останалите се струпаха край тях с разширени очи. Някои започнаха да хленчат.

— Гледайте сега — рече усмихнато младежът. — Не бива да се плашите. Това са нашите спасители.

Главата на единия от гигантските червеи, които джуджетата използваха при изкопните работи, най-сетне се появи в далечния край на тунела. Нямаше очи, понеже бе навикнал на живот под земята. От темето му се подаваха два огромни рога. Едно джудже стоеше в голяма кошница, привързана за гърба на червея и държеше в ръцете си юздите на амуницията. Юздите придърпваха рогата на ъркана в нужната посока и позволяваха на ездача му да го управлява така, както всеки елф би управлявал коня си.

Червеят не обръщаше внимание на джуджето на гърба си. Интересуваше се главно от своята вечеря. Той изплюваше някаква течност на стената, течността започваше да съска, а от стената падаха големи парчета скала и изчезваха в пастта на червея.

Ърканът пропълзя още по-близо. Беше ужасяваща гледка. Грамадното му, вълнообразно, покрито със слуз тяло имаше червеникавокафяв цвят и изпълваше почти половината тунел. Подът се тресеше под тежестта му. Пастирите, както наричаха помощниците джуджета, придържаха още въжета, привързани за тялото на червея и помагаха на ездача му да го управлява.

Когато главата на създанието най-сетне се изравни с Гил тас и децата, той внезапно промени посоката си и тръгна към тяхната част от тунела. Само за момент младежът изпита панически ужас, че всеки миг ще бъдат премазани. Момичето се притисна в него. Той притисна гърба й към стената, като закри и нея, и колкото можеше от децата с тялото си.

Пастирите обаче си разбираха от работата и реагираха на секундата. Джуджетата заругаха като подивели, след което опънаха въжетата и започнаха да налагат червея с юмруци и пръчки. Създанието изпухтя хъркащо, разтърси глава и отново се върна към вечерята си.

— Ето, виждате ли, не беше чак толкова зле — обади се бодро Гилтас.

Децата не изглеждаха никак убедени, но по команда на голямата сестра се подредиха в редица и тръгнаха предпазливо нататък по тунела като не откъсваха разтревожени очи от червея, докато го подминаваха.

Гилтас остана последен и зачака. Беше обещал на жена си, че ще я чака при входа. Вече се канеше да тръгне назад, когато почувства как ръката й ляга на рамото му.

— Любов моя — каза тя.

Докосването й бе нежно, гласът й — тих и изпълнен с утеха. Навярно бе влязла в тунела, докато той се бе занимавал с децата. Гилтас й се усмихна и мракът на отчаянието от дракона се разпръсна в сиянието на ларвата, което обливаше златистата грива на косата й. Имаха време само за целувка или две, тъй като и двамата разполагаха с важни новини и трябваше да обсъдят някои неотложни въпроси.