Прокобата на Господаря Гад [bg]
- Автор: Дональдсон Стивен Ридер
- Серия: Първите Хроники на Томас Ковенант Неверника #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-412-3
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Прокобата на Господаря Гад [bg]». Краткое содержание книги:
„Книги като тази се появяват не по-често от два-три пъти в живота. Потресена съм от изумление. Наистина не се случва често“. Мариън Зимър Брадли
„Война и мир“ в жанра фентъзи“. Канзас Сити Стар
„Класическо фентъзи, в което са вплетени достатъчно съвременни елементи, които му придават допълнително измерение. Историята е изградена грижливо, стилът има величав замах, а въображението се отличава с рядко срещана дълбочина“. Клифърд Д. Саймък
Слънцето се подаде иззад хоризонта на изток, огря горния ръб на платото, където гореше синият огън на предупреждението, после лъчите му се плъзнаха надолу и откроиха флага на Върховния владетел като пламък на факла. След като осветиха червения флаг, до него се видя и друг — бял.
Банор кимна към новото знаме.
— Това е за теб, Надвладетелю. Знакът на бялото злато.
След тези думи отиде да заеме мястото си при другите от Кръвната стража.
Всички се смълчаха, докато слънчевата светлина не докосна земята и не хвърли златисто покривало върху участниците в похода. Тогава Осондрея заговори бързо, като че беше чакала нетърпеливо този миг. Опита се да прикрие болката в сърцето си с укора в гласа си.
— Протал, нямам настроение за церемонии. Призовете ранихините и тръгвайте. Това начинание няма да стане по-разумно, ако протакаме и правим възвания за храброст. Няма какво друго да кажеш. Аз имам сили за задачата си и няма да се проваля в отбраната на Земята, докато съм жива. Хайде… призовете ранихините.
Протал се усмихна добродушно, а Морам подхвърли ухилен:
— Ти си голяма сполука за нас, Осондрея. На никой друг не бих поверил баща си Вариол и майка си Тамаранта.
— Не ме закачай, че ще ме ядосаш! — сопна се тя. — Не съм в настроение, не чу ли?
— Чувам те добре. Знаеш, че не се заяждам с теб. Сестро Осондрея, бъди нащрек.
— Винаги съм нащрек. А сега тръгвайте, че губя търпение.
Протал кимна на Тувор. Десетимата от Кръвната стража застанаха в разпръсната редица, за да гледат към изгряващото слънце, без някой да им пречи. Един по един вдигнаха ръце към устите си и изсвириха пронизително.
Изсвириха повторно и потретиха. Всеки път този зов звучеше свирепо и самотно. Но след третия път в отговор се чу далечно цвилене и все още приглушен тропот на тежки копита. Всички се взряха в очакване на изток. Отначало не се виждаше нищо и грохотът по земята беше като загадка, но скоро започнаха да различават конете пред кръга на светилото, сякаш се бяха появили изведнъж от огньовете му.
Скоро ранихините се виждаха добре — бяха десет, необуздани и непокорни. Тези грамадни коне имаха широки гърди и гордо извити шии — по нещо от изяществото на старателно селектирана порода и от грубоватите очертания на мустангите. Дългите гриви и опашки се развяваха, техният бяг беше прав като начертана линия, в очите им кипеше неспокоен ум. Телата им лъщяха във всички оттенъци на кафявото и червеникавото, докато се носеха в галоп към стражите.
Томас знаеше достатъчно за конете, за да открие, че ранихините се различават помежду си както и хората, но имаха един общ белег — бяло петно като звезда на челото си. Доближаваха с пламтящи от зората гърбове като въплъщение на здравето и силата на Земята.
Спряха пред Кръвната стража, като пръхтяха и мятаха глави. Всеки страж се поклони ниско. Ранихините тропнаха с крака и разтърсиха гривите си, като че се засмяха приятелски на тази човешка проява на почит. След малко Тувор им заговори:
— Привет, ранихини! Гордо препускате вие по земята, със слънчева плът и небесни гриви. Радваме се, че чухте нашия зов. Налага се да потеглим на дълго пътешествие, което ще продължи много дни. Ще ни носите ли?
Няколко коня закимаха, други заподскачаха в кръг като жребчета. После всеки от тях пристъпи към някого от Кръвната стража и потри муцуна в рамото му, сякаш конете сами подканяха мъжете да ги яхнат. Стражите ги послушаха и се метнаха на гърбовете им, макар да нямаха нито седла, нито юзди. Подкараха ранихините около другите участници в похода и накрая се наредиха до възседналите своите коне Ратници.
Томас се досети, че ще потеглят ей сега, а не искаше да пропусне такъв шанс. Доближи Осондрея и попита:
— Какво означава това? Откъде се появиха?
Владетелката се обърна и му отговори охотно, сякаш искаше нещо да я отвлече от мислите й:
— Разбира се… ти си чужденец. Но как да обясня кратко толкова заплетена история? Помисли над това — ранихините са свободни и неукротими. Техен дом са равнините Ра. За тях се грижат рамените, но никой не ги язди, ако те сами не изберат ездача си. Избират по своя воля. Но щом някой ранихин приеме ездача, във верността си ще мине заради него през огън и гибел.