Прокобата на Господаря Гад [bg]

Видя, че някой е затворил капаците на прозорците, за да не прониква болнавата светлина на луната. Някакъв извратен подтик го накара да отвори един със замах, но от окървавения пейзаж очите му залютяха като от вонята на труп и той пак затръшна капака. Кръстосваше из стаите дълго, преди да си легне, и спореше със себе си, но накрая умората го налегна.

Призори Банор го побутна да става, но той се заинати. Искаше да поспи още сякаш в унеса би открил опрощение. Спомняше си смътно, че трябва да потегли на много по-опасно пътешествие от доскорошното, и изнуреното му съзнание се възпротиви със стон.

— Хайде — подкани го Банор. — Ако се бавим, няма да призовем навреме ранихините.

— Да се продъниш в ада дано — измърмори Томас. — Ти никога ли не спиш?

— Кръвната стража не спи.

— Какво?!

— Никой от Кръвната стража не е заспивал, откакто харучаите дадоха своя обет.

Томас се застави да седне в леглото. Зяпна с помътените си очи Банор и промърмори:

— Вие отдавна сте си в ада.

Странно равният глас на Банор не се промени, когато отговори:

— Няма причина да ни се подиграваш.

— Ама разбира се — изръмжа Томас и се надигна от леглото. — Естествено е да се радвам, когато за достойнствата ми отсъжда някой, който дори не се нуждае от сън.

— Ние не отсъждаме. Само сме предпазливи. Поверено ни е да бдим над Владетелите.

— Да, например Кевин… който сам се е затрил. И повлякъл след себе си почти всички други.

Но Томас се засрами от себе си тутакси. Сети се каква беше цената за предаността на Кръвната стража. Потръпна от допира до студения под и добави:

— Забрави това. Говоря така, за да се защитя. Присмехът май е… единственият ми отговор.

Побърза да се измие, обръсне и облече. Хапна припряно, взе си ножа и жезъла и кимна на стража, че е готов.

Банор го поведе надолу към двора със стария гилден. Сумракът мъждееше от отиващата си нощ, но звездите бяха избледнели и слънцето щеше да изгрее скоро. Неочаквано Томас почувства, че участва в нещо, по-голямо от самия него. Опита се да заличи странното хрумване с разсъдъка си, докато вървеше след Банор в тунела и накрая излезе през огромната порта, за да посрещне зората.

Малко вдясно от портата се беше събрал отрядът за похода. Воините от Трети еоман бяха възседнали конете си в полукръг зад своя боен предводител Куаан. До тях стояха деветима от Кръвната стража начело с Първия страж Тувор. А в този полукръг бяха Протал, Морам и Сол по сърцето Носен от пяната. Великанът беше затъкнал под колана си тояга с железен накрайник и носеше на шията си син шал, развят от утринния ветрец. Наблизо трима мъже държаха юздите на три коня със седла от лепка. А по каменния лик на Весел камък на всеки балкон, прозорец и тераса се тълпяха хора. Владетелката Осондрея беше застанала срещу отряда гордо изправена, все едно не допускаше бремето на отговорността да превие раменете й.