Зовът на барабана [bg]

Федра чакаше отвън, до каруцата.

— Казах ви, че това място е ужасно — рече тя, като ме оглеждаше с мрачно задоволство. — Бяла сте като платно, мадам. — Подаде ми манерка с вино и сбърчи деликатно нос към мен. — Миришете по-зле и от снощи, а изглеждате сякаш сте била в кланица. Седнете тук на сянка и изпийте това; ще ви ободри. — Тя погледна над рамото ми. Аз също погледнах назад и видях, че Кембъл е стигнал до сянката на яворите до брега на потока и разговаря със слугата си.

— Намерих я — каза веднага Федра, понижавайки глас. Очите ѝ се стрелнаха настрани, към бараките на робите, които едва се виждаха от тази страна на дъскорезницата.

— Сигурна ли си? Нямаше много време. — Напълних устата си с вино и го задържах, наслаждавайки се на силния букет, който се издигна към гърлото ми и прочисти небцето ми от вкуса на смърт.

Федра кимна, после погледна към мъжете под дърветата.

— Не ми трябваше много време. Отидох до къщите им, видях отворена врата, вътре всичко беше разхвърляно, сякаш някой е бързал да излезе. Намерих едно дете и го попитах кой живее там, а то ми каза, че била Полиан, но била заминала, не знаел къде. Попитах го кога е тръгнала и той рече, че била там за вечеря предишната нощ, но на сутринта я нямало, никой не я бил виждал. — Очите ѝ срещнаха моите, потъмнели от въпроси. — Сега знаете, какво смятате да правите?

Много добър въпрос, на който нямах отговор. Преглътнах виното, а с него и надигащата се паника.

— Всички роби тук сигурно знаят, че е избягала; колко време ще мине, преди и останалите да разберат? Кой отговаря за тези неща след смъртта на Бърнс?

Федра сви изящно рамо.