Ханибал - врагът на Рим

Малко по-късно Фабриций се намираше на отлична позиция над тясната пътека. Благодарение на находчивото предложение на Клеарх целият патрул се беше изкачил нагоре и се бе скрил в горичката. Капанът щеше да се затвори много преди нумидийците да се натъкнат на следите им — или поне така се надяваше. Искаше му се да се бяха скрили по-добре и да вземат някакви мерки, за да не позволят на нумидийците да отстъпят. Времето обаче изтичаше и не можеха да предприемат нищо. Вместо това се налагаше да се уповават на боговете. Фабриций се огледа и видя по лицата на конниците същото напрежение, което изпитваше и самият той.

Причините за него бяха прости.

Скоро щяха да видят първите картагенски войници, предприели враждебни действия срещу Рим от повече от двайсет години. Освен това врагът не се намираше в Сицилия, която беше историческото му ловно поле. Беше се случило немислимото и Фабриций все още не можеше да го осъзнае. Ханибал се намираше в Галия и напредваше към Италия! „Спокойно“, помисли си той. Точно сега по-важен бе фактът, че ако той и хората му не извадеха късмет, приближаващите нумидийци щяха да ги забележат и да побягнат преди да са попаднали в засадата.

Следващият четвърт час се проточи като цяла вечност. Насочил поглед към мястото, където пътеката навлизаше в горичката, Фабриций не обръщаше внимание на тихото дрънкане на сбруи около себе си и на песните на птиците по клоните. Не можеше обаче и да се абстрахира напълно от тези звуци. Един кон неспокойно удари копито в земята. Някой се изкашля, с което си спечели тихото мъмрене на най-близкия офицер. Фабриций изгледа свирепо виновника и отново насочи вниманието си към пътеката. Забеляза някакво движение и примигна. После рязко вдигна ръка и посочи. Изсъска на онези около него да не издават нито звук. През редицата дебнещи конници премина трепет.

Колкото и да беше изумително, двамата вражески съгледвачи яздеха съвсем малко пред основния отряд. Нумидийците външно не се различаваха от онези, с които Фабриций се беше сражавал в Сицилия. Тъмнокожи, жилави, атлетични, те яздеха дребни коне без седла и поводи. Широките им туники имаха големи отвори за ръцете и бяха прикрепени на рамото с брошки и с колани през кръста. Нумидийците носеха метателни копия и леки кръгли щитове без умбони. Вместо да се оглеждат за евентуална опасност, двамата си приказваха. „Нищо изненадващо, като се има предвид, че земите наоколо пустеят“, доволно си помисли Фабриций. Самият той беше допускал подобни грешки в миналото и беше извадил достатъчно късмет да му се размине.