Любов по време на холера
- Автор: Маркес Габриэль Гарсия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тамара Такова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Любов по време на холера». Краткое содержание книги:
Бяха минали три седмици от първия път и Фермина Даса вече няколко дни не бе откривала мириса по дрехите, по внезапно, когато най-малко очакваше, отново го откри, и то още по-силен отпреди, при това няколко дни непрекъснато, макар че единият от тях беше неделя, когато имаха семеен празник и двамата не бяха се разделяли нито за миг. Един следобед тя се озова в кабинета му против обичая и дори против волята си, сякаш не бе тя, а друга жена, която правеше нещо, което тя самата никога не би сторила — с една изящна бенгалска лупа тя разчиташе неразбираемите бележки от посещенията през последните месеци. За първи път влизаше сама в този кабинет, наситен с дъх на креозот, претъпкан с книги, подвързани в кожи от незнайни животни, с неясни снимки на група студенти, с почетни грамоти, с астролабии и изящни ками, колекционирани с години. Тайно светилище, което винаги бе възприемала като единственото нещо от личния живот на мъжа й, до което тя нямаше достъп, защото не бе част от любовта, затова и много рядко бе идвала тук, винаги в негово присъствие, и то за броени минути. Струваше й се, че няма право да влиза сама, още по-малко пък на оглед, което смяташе непристойно. Но ето че беше тук. Искаше да намери истината и я търсеше с настървение, почти равно на страха да не я намери, тласкана от някакъв неудържим ураган, по-властен от вродената й надменност, по-властен дори от гордостта й — едно наистина заслепяващо мъчение.
Не можа да изясни нищо, защото неговите пациенти, с изключение на общите им приятели, също бяха част от запазения периметър на мъжа й — хора без самоличност, познати не по лицето, а по страданията им, не по цвета на очите или по сърдечните им приключения, а по размера на черния дроб, обложеността на езика, утайката на урината, бълнуването в трескавите нощи. Бяха хора, които вярваха на мъжа й, вярваха, че живеят благодарение на него, когато всъщност те живееха за него и накрая бяха свеждани до думите, написани собственоръчно от него в полето на докторската му диплома: „Спокойно, бог те очаква на вратата.“ Фермина Даса излезе от кабинета, след като прекара в него два безполезни часа, с чувството, че се е поддала на непристойно изкушение.
Насъсквана от собственото си въображение, тя започна да открива промените в мъжа си. Намираше го разсеян, без апетит на масата и в леглото, склонен към раздразнителност и иронични забележки, а когато се прибираше вкъщи, вече не беше предишният стабилен мъж, а лъв в клетка. За първи път, откакто се ожениха, тя дебнеше закъсненията му, следеше ги до минута и му казваше лъжи, за да изтръгне истини, но после се чувствуваше ранена до смърт от собствените си противоречия. Една нощ се събуди стресната от призрачното усещане, че мъжът й я гледа в тъмното с очи, които й се сториха пълни с омраза. Подобно стресване бе изживяла и като девойка, когато видя Флорентино Ариса, застанал в нозете й, до леглото, само че й се бе явил не като омраза, а като любов. Пък и този път не бе видение: мъжът й беше буден в два през нощта и се бе надигнал в леглото и я гледаше как спи, по когато тя попита защо го прави, той отрече. Отново положи глава на възглавницата и каза:
— Трябва да си сънувала.
От тази нощ нататък, а и заради други подобни случки, в които Фермина Даса не знаеше къде точно свършва реалността и започва сънят, тя почна да мисли, че полудява. Накрая установи, че мъжът й не се е причестил в четвъртъка на Свето причастие, нито пък през последните недели, а и не бе намерил време за духовно уединение тази година. Когато го попита на какво се дължат тези странни промени в душевното му здраве, получи объркан отговор. Това бе основното доказателство, защото той не бе пропускал нито едно причестяване на такава важна дата, още от първото — на осемгодишна възраст. Така тя разбра, че съпругът й не само е изпаднал в смъртен грях, но и смята да продължава, щом не прибягва до помощта на своя изповедник. Никога не си бе представяла, че Може да се страда така дълбоко за нещо, което извеждаше точно обратното на любовта, но тя наистина страдаше и реши, че единственият начин да не умре е да подпали това змийско гнездо, което я тровеше отвътре. Така и направи. Един ден взе да кърпи чорапи на терасата, докато съпругът й четеше, след като бе подремнал. Внезапно тя прекъсна работата, вдигна очилата си на главата и го повика без никаква нотка на раздразнение в гласа: