Първото правило на магьосника
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Първото правило на магьосника». Краткое содержание книги:
А истината е страшна и причинява болка. На Ричард, избрания Търсач, е поверен Мечът на истината.
Заедно с красивата и загадъчна Калан той трябва да се изправи срещу зловещите магии на Мрачния Рал, да спаси света от тежките проклятия, от ужасяващите чудовища (хора и зверове) и страшните сенки.
Загадки, чудеса, магии и мистерии се редуват в един завладяващ сюжет с непредсказуема развръзка.
Освободените места за персонал се попълваха от близките провинции на Д’Хара. Да станеш служител в персонала на гробницата беше чест. С тази чест вървеше обещанието за бърза смърт в случай, че се наложи екзекуция. В Д’Хара бавната смърт всяваше страх и се случваше често. На новобранците, от страх да не кажат нещо лошо за мъртвия владетел в гробницата, им отрязваха езиците.
Във вечерите, когато си беше в къщи в Народния дворец, Господарят посещаваше гробницата. По време на тези посещения не се позволяваше да присъства никой от персонала или стражите. Хората от персонала прекарваха предишния следобед в работа — факлите се подменяха с нови, всяка една от стотиците бели рози леко се разклащаше, за да е сигурно, че никое листенце не се кани да падне. Всяка факла, загаснала по време на господарската визита, всяко паднало на пода листенце означаваха екзекуция.
По средата на просторната зала имаше къса колона, върху която беше поставен самият ковчег така, че да остава впечатлението, че се носи във въздуха. Обвит в злато, той блестеше на светлината на факлите. В стените му бяха издълбани символи, които продължаваха да се вият в кръг около залата, изрязани в гранита под факлите и златните вази: упътвания на древен език, предавани от баща на син, относно начините за слизане и връщане от отвъдния свят. Упътвания на древен език, които разбираха само синът и още шепа хора; но в Д’Хара беше останал само синът. Всички останали в Д’Хара, които разбираха този език, отдавна бяха мъртви. Някой ден щяха да умрат и другите.
Персоналът и стражите бяха отпратени. Господарят идваше да посети гробницата на баща си. Пазеха го двама от личните му гардове, застанали от двете страни на масивната, изкусно резбована и полирана врата. Ризници без ръкави от метал и кожа очертаваха набитите им тела, релефа на изпъкналите им мускули, излагаха на показ увитите около ръцете им, точно над лактите, каиши, покрити със смъртно изострени шипове, с които при ръкопашен бой разкъсваха противника си.
Мрачният Рал прокара нежните си пръсти по издълбаните върху гробницата на баща си символи. Безупречно бяла роба, чиято единствена украса беше златна бродерия, оформена в тясна ивица около врата и надолу по гърдите му, покриваше крехкото му тяло и продължаваше зад него по пода. Единственият му накит беше крив нож, поставен в златна ножница с релефни символи, които предупреждаваха духовете да стоят настрана. Коланът, на който висеше ножът, беше изтъкан от златна нишка. Разкошна права руса коса се спускаше почти до раменете му. В синеокия му поглед имаше болезнено очарование. Чертите на лицето му идеално подхождаха на очите.
Леглото на Господаря беше приютило много жени. Поради впечатляващия му външен вид и силата, която притежаваше, някои от тях го бяха направили с желание. Други беше привлякла единствено силата му. Дали жените го правеха с желание или не, това него не го интересуваше. Ако бяха достатъчно непрозорливи, за да покажат отвращението си при вида на белезите му, те го забавляваха по начин, който не биха могли да предполагат.
Мрачният Рал, подобно на баща си преди това, смяташе жените за най-обикновени съдове, които да поемат семето на мъжа, за нечистотията, в която то покълва, съдове, недостойни за по-висока оценка. Мрачният Рал, подобно на баща си, нямаше да има съпруга. Неговата собствена майка не беше нищо повече от първата жена, поела чудодейното семе на баща му. След това, бидейки просто прибор, е била изхвърлена. Дали е имал братя и сестри, не знаеше, нито пък го интересуваше; той беше първородният, цялата слава се падаше на него. Той беше одареният, онзи, на когото баща му бе предал знанието. Ако имаше някакви природени братя или сестри, то те бяха просто плевел, който следваше да се изкорени, ако бъде намерен.
Докато пръстите му се плъзгаха по символите, Мрачният Рал тихо си повтаряше наум думите. Макар да беше абсолютно задължително указанията да се спазват стриктно, той не се притесняваше, че може да допусне грешка; инструкциите бяха жигосали паметта му. Но той изпитваше удоволствие от това да преживява отново и отново тръпката на минаването, на това да виси между живота и смъртта. С наслада слизаше в отвъдния свят, властваше над мъртвите. Беше нетърпелив да започне следващото си пътешествие.
Отекнаха нечии приближаващи се стъпки. Мрачният Рал не прояви нито интерес, нито загриженост, но гардовете му го направиха; те издърпаха мечовете си. Никой нямаше право да влиза в гробницата с Господаря. Щом видяха кой се приближава, те се поклониха и прибраха обратно оръжията си. Никой освен Демин Нас.
Демин Нас, дясната ръка на Мрачния Рал, просветлението в мрачните мисли на Господаря, беше мъж, огромен колкото своите подчинени. Докато влизаше, без да обръща внимание на гардовете, на светлината на факлите се очертаха строго изсечените му в изпъкнал релеф мускули. Гърдите му бяха покрити с гладка кожа, като тази на малките момчета, към които имаше слабост. За разлика от нея лицето му беше сипаничаво. Русата му коса беше подстригана толкова ниско, че стърчеше нагоре като бодлите на таралеж. От средата на дясната му вежда тръгваше кичур черна коса, който продължаваше назад през главата му, надясно от центъра. Това го правеше разпознаваем от разстояние, факт, който онези, имали причина да го срещнат, оценяваха.