Първото правило на магьосника

Вечеряха, без да спират — хляб, моркови и пушено месо. И на двамата не им хареса. Докато ядяха, очите им се взираха в гъстата гора. Макар цял ден да не беше валяло, всичко все още беше мокро и от дърветата от време на време капеше вода. На места по скалата имаше полепнала лепкава кал и трябваше да внимават, за да не паднат. Оглеждаха околността за какъвто и да е знак за опасност. Не видяха нищо.

Този факт започна да притеснява Ричард. Нямаше нито катерички, нито птици, никакви животни. Беше прекалено тихо. Дневната светлина угасваше. Скоро щяха да стигнат Теснината. Това също го притесняваше. Плашеше го и мисълта, че може пак да се сблъскат със съществата от границата. При мисълта, че пак може да срещне баща си, изпитваше ужас. Коремът го сви при спомена за онова, което им беше разказала Ейди — че онези от границата ще ги викат. Спомни си колко изкусителни бяха гласовете им. Трябваше да се приготви да им устоява. Да стане по-твърд. Когато бяха в хралупестия бор, тогава, през първата нощ след като се запознаха, Калан почти пропадна в отвъдния свят. След това, когато вървяха със Зед и Чейс, нещо отново се опита да я отмъкне. Притесняваше се, че толкова близо до границата костта може би няма да я опази.

Пътеката набра височина и отново се разшири, така че отново можаха да вървят един до друг. Изкачването през деня го беше изтощило, а имаха да вървят още цяла нощ и цял ден, преди да могат да починат. Да преминат Теснината нощем, и то изморени, не му се струваше добра идея, но Ейди настоятелно ги беше предупредила да не спират. Той не би задавал въпроси на човек, който не познаваше просеката като нея. Знаеше, че разказът й за хващача ще го държи нащрек.

Калан огледа гората, хвърли поглед и зад гърба си. Изведнъж се спря и го сграбчи за ръката. На пътеката, на десетина метра зад тях имаше сянка.

Подобно на другата, тази също не помръдваше. Ричард виждаше през нея, виждаше дърветата отзад, сякаш сянката беше само сгъстен въздух. Калан продължаваше да го стиска за ръката, докато двамата продължиха напред, леко извърнати настрани, за да могат да я наблюдават. Завиха зад един завой и се отдалечиха. Усилиха крачка.

— Калан, спомняш ли си, когато ми разказа за хората-сенки, които изпратил Панис Рал? Възможно ли е тези да са същите?

Тя го погледна притеснено.

— Не знам. Никога не съм виждала хора-сенки; те са се появили по време на последната война, преди да се родя. Но винаги съм чувала за тях едно и също — че се носели във въздуха. Не знам да са стояли така неподвижни.

— Може би е заради костите. Може би знаят, че сме тук, но не могат да ни открият, така че стоят на едно място и ни търсят.

Тя се загърна в пелерината, очевидно изплашена от предположението му, но не отвърна нищо. Продължаваха да вървят в настъпващата нощ, близо един до друг, обзети от едни и същи тревожни мисли. Отстрани на пътеката видяха друга сянка. Калан го сграбчи здраво за ръката. Минаха покрай нея бавно, тихо, без да я изпускат от поглед. Тя не помръдна. Ричард почувства, че започва да се паникьосва, но знаеше, че не може да си го позволи; трябваше да останат на пътеката и да използват главите си. Може би сенките се опитваха да ги сплашат, да ги накарат да се отклонят от пътеката и неволно да прекрачат в отвъдния свят. Отдалечавайки се, двамата се обърнаха назад, за да огледат терена. Докато Калан се взираше зад себе си, един храст обърса лицето й. Тя рязко скочи към Ричард. После се огледа и се извини. Ричард й се усмихна успокоително.