Първото правило на магьосника
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Първото правило на магьосника». Краткое содержание книги:
А истината е страшна и причинява болка. На Ричард, избрания Търсач, е поверен Мечът на истината.
Заедно с красивата и загадъчна Калан той трябва да се изправи срещу зловещите магии на Мрачния Рал, да спаси света от тежките проклятия, от ужасяващите чудовища (хора и зверове) и страшните сенки.
Загадки, чудеса, магии и мистерии се редуват в един завладяващ сюжет с непредсказуема развръзка.
Топла светлина заля тъмнината и озари околните дървета, които започнаха да хвърлят странни сенки. Протегна камъка напред, за да вижда по-добре.
Калан ахна.
В приятно осветеното жълто пространство видяха да се издига стена от сенки, стотици, застанали на по-малко от сантиметър една от друга. Бяха застанали в полукръг на по-малко от двадесет фута пред тях. На земята имаше десетки, десетки тумбести същества, които на пръв поглед приличаха на камъни. Но не бяха. Гърбовете им бяха покрити със сива защитна обвивка, от долната им страна се протягаха остри шипове.
Хващачи.
Ето откъде идвал шумът, от ноктите им, стържещи по камъните. Хващачите се движеха със странна клатеща се походка, тумбестите им тела се люлееха ту на едната, ту на другата страна и така се придвижваха напред. Без да бързат, но уверено. Някои бяха само на няколко стъпки от двамата.
За първи път сенките се размърдаха, понесоха се във въздуха и започнаха да затягат обръча около двамата.
Калан се вцепени, притиснала гръб в камъка, с широко отворени очи. Ричард се пресегна през цепнатината, сграбчи я за ризата и я дръпна навътре. Стените бяха влажни и хлъзгави. Цепнатината беше толкова тясна, че сърцето му се качи в гърлото. Не обичаше тесни пространства. Вървяха с гърбовете напред, лицата им гледаха към сенките, само от време на време се обръщаха, за да видят къде стъпват. Той държеше нощния камък в ръце и осветяваше приближаващите сенки. В цепнатината бъкаше от хващачи.
Ричард чуваше бързото й дишане в тясната, усойна цепнатина. Продължиха да се придвижват по същия начин, приплъзвайки рамене по камъка. Ризите им подгизнаха от студена, лепкава вода. На едно място трябваше да се наведат и да се обърнат странично, тъй като цепнатината се стесняваше, почти се затваряше, остана място, колкото да преминат поединично, наведени напред. Във влажната цепнатина бяха попаднали най-различни горски твари, които се разлагаха на влагата. Мястото вонеше отвратително на гнилоч. Продължиха да се движат странично и най-после стигнаха до другия край. Щом доближиха края на цепнатината, сенките спряха. Не и хващачите.
Ричард ритна един, който се беше приближил твърде много, и той отхвръкна, тупвайки върху листата и клечките в цепнатината. Падна на гърба си и тракащ и съскащ, започна да размахва нокти във въздуха, като се извиваше и въртеше, докато най-накрая успя да стъпи на краката си. Когато сполучи да го направи, се изправи на ноктестите си крайници и преди отново да тръгне напред, изръмжа.
И двамата се обърнаха бързо, за да продължат напред по пътеката. Ричард вдигна нощния камък, за да освети пътя им през Теснината.
Калан си пое рязко въздух. Меката светлина огряваше хълма, където би трябвало да бъде пътеката през Теснината. Пред тях, докъдето стигаше поглед, се виждаха единствено купища нахвърляни безразборно камънаци. Скални отломъци, клони, разцепени дървета и кал се валяха заедно.
Пътеката през Теснината беше заличена.
Пристъпиха зад камъка, за да имат по-добра видимост.
За тяхна изненада, се появи зелената светлина на границата. Те едновременно отскочиха назад.
— Ричард…
Калан се вкопчи в ръката му. След тях настъпваха хващачите. В цепнатината се носеха сенките.
Деветнадесета глава
Факли, разположени върху богато украсени златни подпори, осветяваха стените на гробницата с мъждукаща светлина, която се отразяваше от полирания розов гранит на просторната сводеста зала. Вместо мирис на смола от факлите, мъртвият, неподвижен въздух ухаеше на рози. Бели рози, сменяни абсолютно всяка сутрин без изключение през последните три десетилетия, имаше във всяка от петдесет и седемте златни вази, поставени на стената под всяка от петдесет и седемте факли, символизиращи всяка година от живота на мъртвия. Подът беше от бял мрамор, за да може, ако върху него се отрони някое бяло листенце от роза, то да не отвлича вниманието, докато бъде почистено. Многочислен персонал се грижеше нито една факла да не загасва за повече от няколко мига, а розовите листенца да не остават задълго на пода. Персоналът полагаше всички усилия да си върши добре работата. Всеки провал означаваше моментално обезглавяване. Над гробницата денонощно бдяха стражи, за да е сигурно, че факлите горят, че цветята са свежи и че на пода не се е задържало задълго нито едно розово листенце. Те, разбира се, извършваха и екзекуциите.