Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
И облекчен продължих по-нататък, към пущинака, към Солотча, към студената тъмна селска къща на Агафия (втората Матрьона), където през топлите пролетни дни палехме печката, за да докараме градусите до 15 по Целзий, а през студените се събуждах най-често при два-три. Според многомесечния ми план трябваше да изкарам тук зимата. Бях се оградил с портрети на Самсоновите генерали и дерзаех да захвана главната книга на моя живот. Но плахостта пред нея ме сковаваше, съмнявах се — ще прескоча ли летвата. Безжизнените редове увисваха, ръката ми изнемощяваше. Изведнъж открих, че и в „Архипелага“ много неща са пропуснати, трябва още да изуча и да напиша историята на публичните съдебни процеси и това трябва да се направи преди всичко останало: недовършената работа е досущ като незапочнатата, тя е уязвима при всеки удар. Не щеш ли, изтресе ми се тревожно писмо, че продавали „Раковата болница“ на англичаните — хем от мое име, което не биваше да става, от което уж с какви ли не щитове се бях предпазил! Така се обърка работата ми, а след няколко дена ме връхлетя и друго — че от Москва вече оздравелият Твардовски е проточил до Рязан дългата жица на взривателната халка: ела и застани пред мен! спешно е нужно! А кое е спешното, не се казва, макар че надали е измишльотина. За пет пари работа няма да свърша с такива приятели, дяволите да ги вземат. Неохотно, мудно, мърморейки се стегнах за път. Най мразя външни обстоятелства да рушат плана ми за работа.
А Твардовски се чудел защо не се втурвам начаса: викали него и мен в секретариата на СП на СССР да идем да си поприказваме човешки; Воронков му се обадил по телефона, безпокоял се: платил ли е „Новый мир“ на Солженицин поне аванс за „Раковата болница“ — все пак човекът трябва да ръфа нещо! („Ръфа“ е популярен сред тях термин за авторовите потребности.)
А, проклетници, така ли било?! Но дори не се учудвам: щом аз не отстъпвам — значи ще отстъпвате вие! Учудва ме друго, че за половин век цял свят не вижда това най-просто нещо: те се плашат само от силата и твърдостта, а които им се усмихват и кланят — тях ги мачкат.
На 18 декември заварих А. Т. в редакцията, вече плаващ върху меки облачни възглавници на не знам кое си небе. Също неинформиран точно, Твардовски по дребни странични признаци безпогрешно си направил сметката, че някой горе, едва ли не Самият (Брежнев) не чак пряко е наредил да се печата „Ракова болница“ (признаците щяха да са други), но е подхвърлил фраза, в смисъл че трябва ли да се забранява? И, пусната някъде във въздуха, но не до пода, от никого незаписана, тая фраза все пак била подета и по хорските ръце, рамене и уши се разпълзяла, разпълзяла, и онемели от нея апаратът на Дьомичев и всички литературни марионетки, а по-чевръстите и по-печените нагаждачи като Воронков се втурнали пред нея да й преметат пътя с опашките си. И тъй, още нищо не беше решено, но завоят от септемврийската ситуация е толкова остър, че на седалката на известинската „Волга“, която ни возеше към улица „Воровски“, Твардовски пак, както преди половин година, се размечта не само за отпечатване в списанието, а и непременно още сега да се пусне една глава в „Литературка“ за заякчаване на позициите, и пак умуваше коя глава да дадем, за кое парченце от „рибицата“ няма да ни е жал. С благодушна отстъпчивост спомена предпоследната (Костоглотов из града и зоологическата градина), но се сепна:
— Не, няма да дам на Чаковски правото на първата нощ.
Бяхме ли на прага на ново цензурно чудо? Това му е приказното на бюрократичния свят, че за късо време той може да отмени вътре в себе си всички физически закони — и тежките предмети ще литнат нагоре и електроните ще се устремят към катода. Но този път не очаквах чудо и, както си спомням, не го исках кой знае колко: нали пак ще започнат да изцеждат редове и абзаци, дребни мизерийки, а в самиздат „Болницата“ се разпространяваше толкова безпрепятствено, толкова неосакатено! Вече по ми допадаше отварящият се независим път. Но не пречех на краткотрайното щастие на А. Т., не възразявах.
Набитият широкочелюстен хамелеон Воронков пак беше внимателен и любезен, макар и не толкова сладникаво, както след писмото ми до конгреса, но не беше и онзи бияч, който ми пробутваше позива на „Посев“. Четиримата седнахме, сякаш щяхме да играем на карти: ние с Твардовски един срещу друг, Сартаков срещу Воронков, само че ние тримата край малката масичка, а Воронков зад туловището на бюрото си и, самият той туловище, седеше на тежко кресло, но и доста подвижно. Аз — само най-необходимото подхвърлях, изобщо не напрягах силите си, защото не усещах реалността на цялата игра; хапливо-педантичният Сартаков също подхвърляше само от време на време; а дуелът, далеч неизразяван в произносими думи, се водеше между Воронков и атакуващия Твардовски. Воронков искаше да проведе разговора, без да каже и да обещае нищо, но все пак да демонстрира дружелюбие. Твардовски след 35-годишно мотане из съветско-литературния свят добре разбираше всички тези ходове, искаше да притисне Воронков и да измъкне от него, макар и само устно, съгласие за отпечатването на „Болницата“ .