Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
— Това е работа на списанието — учудваше се Воронков. — Правете каквото искате.
— Но нали поне не възразявате!
— Ама какво общо има с това Съюзът на писателите? — все повече се учудваше Воронков.
(Нима у нас някой натиска издателствата?)
— Не, аз не съм свикнал да се возя в трамвая без билет! — парира го Твардовски с фраза не от своя бит, но отработена в СП.
А ако Воронков маневрираше настъпателно, че все пак трябва да се отрека (от Запада и от писмото), в края на краищата не бива да се правим, че нищо не е станало, — аз просто махах отрицателно с ръка, вече беше ми омръзнало да си моря езика, а Твардовски уверено:
— Може! Ще си затраем и всичко ще е наред.
— Как ще си затраем?? — смайваше се любителят на гласността Воронков.
— Ей тъй — много авторитетно и уверено, сякаш се бе заслушал в горната част на стената, го затапи Твардовски. — Когато свалихме Хрушчов, затраяхме си и номерът мина! А събитието беше къде по-значително от писмото на Солженицин.
Как изобщо бе стигнал Воронков до това кресло? защо изобщо ръководеше шестте хиляди съветски писатели? беше ли първият класик? Разказвали са ми, че навремето Фадеев си избрал за любовница една от секретарките на СП, в резултат на което тя вече не можела да върши проста техническа работа и й хванали за помощник аргатчето Костя Воронков. Така той станал свой човек, вкопчил се и се издигнал. Но какво е писал! Майтапеха се, че главните му книги са адресните справочници на СП. А впрочем съвсем неотдавна, кой знае защо, тъкмо на Воронков (дали за да облекчи съдбата на „Новый мир“?) тъкмо Твардовски повери… драматургичната редакция на „Тьоркин“. Не съм чувал кой незнаен негър е свършил работата вместо Воронков — но Воронков стана драматург.
Дърдорихме към час и половина — но все пак хлъзгавият обемист Воронков не се остави да го сграбчат дебелите ръчища на Твардовски: лъжеше, мажеше, обаче нищо не обеща и нищо не разреши. Тръгнахме си с А. Т. по малките улички към Никитската порта и по-нататък по Тверския булевард към редакцията. И през този половин час, леко мразовит, с умерено зимно слънчице, подкрепяйки А. Т. подръка и особено вардейки го на пресечките, от които той беше отвикнал, забелязах как в него вътре се обработва, доизпипва, доузрява — и се връща изходното му радостно състояние, но вече основано не на мечтата, а на собствената му твърдост. Илязохме в „Новый мир“ — той нареди да свикат редакцията, а на мен каза сдържано-тържествено:
— Даваме „Раковата“ за набор! Колко глави?
Разбрахме се да са осем. А. Т. „се качваше на трамвая, без да си купува билет“!
О, сило на безликото мнение! Развивайки своята твърдост (включена впрочем и във фамилното му име, и де да беше такъв през целия си живот!), Твардовски не се погнуси лично да иде в печатницата на „Известия“ и там втълпи на някакъв началник, че това с „Болницата“ не е самоуправство, а има такова мнение и не бива да се губи време. И партийният началник, естествено, неспособен да си представи подобна дързост в друг партиен началник, толкова се разбърза, че макар и не за няколкото нощни часа, както бе набран „Иван Денисович“, но до края на следващия ден в редакцията донесоха цял топ шпалти и аз, още несколасал да се завра в бърлогата си, тутакси ги изкоригирах. И тутакси издържах яростна схватка с Твардовски: той до побелели гневни очи ми забраняваше да изкарвам отпред съдържанието (Както е направено в „Кръга“. Щеше ми се да е така и в „Болницата“, после се отказах, може би напразно. (Бел. от 1986 г.)), — и самата идея, и шрифтът, и възможното разположение — всичко му изглеждаше отвратително: „Така не се прави!“ А аз държа на своето — па ако ще да се скараме и разделим, ако ще да бъде разсипан целият набор! Ей така, на няколко нива едновременно, обитаваше Твардовски. Ама пък и аз какъв обременителен във всяко отношение съюзник бях за А. Т.
Осъществи се актът на „набора“, за чието разпиляване още дълго има да хока западната преса нашите върховни злодеи, — осъществи се поради обзелата ЦК изнемога и обзелата издателя твърдост. На мен това ми продължи парите за близо две години живот, важни две години. Но много скоро в ЦК се окопитиха, влязоха в крак (кой бе казал тая непредпазлива фраза, не се знаеше, а може и никой да не я е казвал, аргатите криво са разбрали нещо, изтълкували са го неправилно; кой сега забрани — също не се знае, май че пак Брежнев), — и всичко увяхна.