Рицарят на Мезон-Руж
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Х. Генадиев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят на Мезон-Руж». Краткое содержание книги:
Във времето след Френската революция кралят и старият бог са свалени, кралското семейство е в затвора, аристократите са обявени за престъпници, а народът е издигнат в култ.
Морис не подозира, че забърквайки се с Женевиев — тайнствената жена, съпругът й и техните приятели, той — защитникът на новото време, бива въвлечен в заговор за освобождаването на кралицата от затвора й в Тампъл, в чиито план участва дори прословутият Рицар на Мезон-Руж, който не за първи път прави опит за спасяването на Мария-Антоанета. В тези бурни времена, когато всеки е потенциален враг и да пратиш някого на гилотината е лесно като игра, Морис и Женевиев се борят за любовта си без бъдеще, а Рицарят за един последен поглед отправен към неговата кралица.
Една история за любов, посадена в градина от жестокост, лукавство, предателство и разбити надежди, градина, напоявана с кръв. Една история за приятелството и за трима души, останали верни един на друг до самия край.
— Така ли смяташ, гражданино Жиро?
Патриотът, който се криеше в будката на жалбописеца, толкова се забрави в своята нервност, че се удари с ръка по коляното.
— Сигурен съм — рече Жиро. — Ти ще видиш и сам ще свидетелстваш за това пред конвента, че аз не съм лъгал. Да, гражданино генерал — продължи гордо архитектът. — Както ти казах, така е! Нека вдигнем сега тази плоча, да слезем в подземието и аз ще ти докажа, че двама души не, ами само един човек би могъл някоя нощ да открадне вдовицата Капет, без да го усети някой. Шепот на ужас се понесе сред слушателите при тези думи на архитекта. Теодор слушаше сякаш вцепенен.
— Ето в каква опасност сме се намирали — подхвана Жиро отново. — Но аз ще сложа в подземието една решетка, преди да се стигне под стаята на вдовицата Капет, и ще спася отечеството!
— О! — рече Сантер. — Тази твоя идея е чудесна, гражданино Жиро!
— Да идеш по дяволите макар, глупак ниеден — прошепна Теодор, задушаващ се от ярост в скривалището си.
— Вдигни сега плочата — каза архитектът на гражданина Гракх, който освен фенера държеше в ръката си и железен прът.
Гражданинът Гракх започна работа с пръта и за съвсем късо време успя да отмести плочата.
Откри се подземие с една стълба, която се губеше в дълбочина. Отвътре лъхна дъх на гнило.
— Още една несполука! — прошепна Теодор. — Ох! Бог ли не ще да ми помогне да я отърва, или идеята ми е прокълната?
XXXV
За минутка всички застанаха неподвижни над отвора, който ключарят осветяваше с фенера си.
Архитектът тържествуваше. Той ги бе съкрушил със способностите си.
— Е — рече гражданинът Жиро, — вярвате ли сега?
— Вярвам, разбира се — отвърна Сантер. — Подземието наистина се вижда много добре, това не може да се отрече. Остава да се разбере накъде води то.
— Да — добави Ришар, — трябва да видим.
— Слез тогава долу, гражданино Ришар, и ще се убедиш сам, със собствените си очи, дали съм казвал истината.
— Вместо да слизаме оттук — рече вратарят, — можем да направим нещо по-хубаво. Да идем в моята канцелария. Ще вдигнем там плочата от печката и ще видим как стои цялата работа.
— Прекрасно — каза Сантер. — Да отидем.
— Но трябва да си отваряме очите на четири — намеси се архитектът. — Ако оставим отворено тук, на някого може да му дойдат лоши мисли в главата.
— Че кой дявол ще се скита тук в този час? — зачуди се Сантер.
— Впрочем тази зала сега е съвсем празна — добави архитектът — и аз смятам, че ако оставим само Гракх да пази, то подземието ще бъде достатъчно осигурено против каквото и да е покушение. Ти оставаш тук, гражданино Гракх — обърна се той към ключаря, — след малко ние ще се върнем през подземния проход.
— Добре — рече Гракх.
— Оръжие имаш ли? — попита Сантер.
— Имам сабята си и този прът.
— Отлично! Пази добре, Гракх, и до скоро виждане. След десет минути пак сме тук!
С тези думи тримата другари на Гракх тръгнаха да търсят другия край на подземието в Консиержери.
Ключарят ги проследи с очи, когато заглъхна шумът от тях, сложи фенера си на земята, седна с провесени крака над подземието и задряма.
Понякога се случва и така, че и ключарите си мечтаят, но до днес никой не си е направил труда да проучи с какво са свързани техните мечти.
Във времето на най-дълбоката дрямка Гракх усети, че някой сякаш сложи ръка на рамото му.
Той се обърна, съзря някакво непознато лице и се опита да извика. Но в същия миг в челото му беше опряно дулото на огромен револвер.
Гласът на Гракх така си и остана в гърлото му, ръцете му увиснаха неподвижно, очите му добиха изражение, което бе нещо средно между молба и животински ужас.
— Нито дума не искам да чуя от теб — заповяда му строго гласът на непознатия мъж. — Иначе ще те застрелям на място!
Ключарят не издържа, толкова се беше уплашил.
— Какво искате от мен, господине?
Както се убеждава читателят, дори през 1793 година е имало моменти, в които хората не са си говорили на ти и не са се титулували взаимно само с думата „гражданин“.
— Искам — отвърна Теодор — да ме пуснеш да вляза вътре. Той посочи отвора на подземието. Бе забравил и той своята заповед за пълно мълчание от страна на жертвата си.
— Какво ще търсиш вътре? — полюбопитства жертвата.
— А теб какво те интересува? Диалогът бе вече поведен.
Ключарят не можеше да се начуди на човека, който разговаряше с него по този странен начин. Теодор понаведе оръжието си.
— Искаш ли — рече той — да станеш богат?
— Не знам — простичко каза ключарят. — Досега никой не ми е отправял подобно предложение.