Снежната кралица [The Snow Queen-bg]

Тя вдигна падналия на пода диктофон, погледна с невиждащ поглед наръчника по спектрален анализ, който се мъчеше да изучи от цяла седмица… две седмици… вечно. Никога не бе обичала фантастиката. Всеки ден чуваше твърде много лъжи на улицата, не можеше да търпи хора, които преживяваха от това. Вече не можеше да се концентрира върху фактите, но все още не можеше да си позволи да ги захвърли и да се отдаде на фантазии… така както правеше Б.З.; така лесно, без чувство на вина. Но да бъдеш кареумовец-техник, означаваше все пак да живееш в света на фантазията, там, където всеки знаеше мястото си. Там, където животът беше подчинен на съвършен ред… само че този път редът беше нарушен, а хаосът, който чакаше отвън, напираше да го разруши.

Тя си представи как патрулният летателен апарат се изпарява, как две души се отделят от тази белоснежна равнина в… какво? Вечност, предверие към ада, безкраен цикъл на прераждане? Кой би могъл да вярва в някаква религия, след като имаше толкова много и всички претендираха, че представят единствената истина, а всяка истина бе различна? Имаше един единствен път, по който тя би могла някога да опознае себе си… и една част от нейния собствен дух вече бе преминала по него, беше заминала с Боутман, с нейния единствен приятел в целия този свят на врагове. Нейния единствен приятел… Защо, по дяволите, я послушах? Защо оставих онези шишета на рафта? Тя стана, диктофонът отново падна незабелязано от скута й на пода. Направи една стъпка към вратата, после спря, а тялото й настръхна от нерешителност. Мотивация, Джеруша, мислеше си тя отчаяно. Аз бях тази, която искаше да остави шишетата. Иначе тя никога нямаше да ме накара да променя решението си. Мускулите й се отпуснаха и тя се свлече там, където стоеше. От умора чувстваше цялото си тяло като обвито в памук. Но аз не мога да спя тук! Нямаше спасение, не беше останало убежище, никой…