![Снежната кралица [The Snow Queen-bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/6/8/5/8/snezhnata-kralica-the-snow-queen-bg-download.jpg)
Снежната кралица [The Snow Queen-bg]
- Автор: Виндж Джоан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Снежната кралица [The Snow Queen-bg]». Краткое содержание книги:
Трябваше да му каже да я пусне, да пести силите си, нямаше никаква надежда, че Енгенит ще ги открие навреме. Беше толкова уморена, толкова болезнено уморена. Последните няколко седмици, прекарани в чуждия свят, бяха само един сън. Тя беше тийуматанка, Летен човек, и си спомняше със смътно отчаяние онова, което всеки Летен човек знаеше от рождение: в неговия по-голям промисъл, животът, на мъжа или на жената, не бе по-важен от живота на най-малкото раче, което пълзеше по морското дъно…
Нещо изскочи от морската повърхност под тях и изпрати пръски студена вода в лицето на Муун. Тя изстена, когато ръцете на Силки я стегнаха през гърдите, после погледна през покритите си с ледени висулки мигли и видя едно блестящо лице на ивици. Две, после още три нечовешки лица се показаха на повърхността, най-напред зад нея, после до нея и застинали на повърхността шамандури. Мозъкът й бавно се размърда като мехурче, идващо от глъбините: нимфи…
Те я заобиколиха и настойчиво я подбутваха с ципестите си плавници. Умът й не можеше да проумее какво искаха от нея. Но тя знаеше с едно безусловно доверие, наследено още от детските й години, че те бяха деца на богинята, които идваха да я спасят.
— С-с-с-Силки — тя накъсваше думите между тракащите си зъби, — пусни ме…
Той я пусна и тя потъна под морската повърхност. Но преди да успее да реагира, нимфите отново я издигнаха нагоре. Обвити в ципа плавници я обхванаха като венчелистчета на цвете и я повдигнаха във въздуха. Положиха я по корем върху меките, широки гърди на една нимфа, която почиваше върху водата. Муун лежеше слисана, поддържана малко над плискащата се повърхност на морето. Нимфата я обгърна в плавниците си като мъничко дете и я затопли с тялото си. После започна монотонно да пее с ритъма морето. Прекалено изтощена, за да се чуди, Муун положи глава на сребърните гърди, сложи ръце под тялото си и чувстваше как тази безсловесна песен прониква в нейното изтръпнало тяло. Силки и две други нимфи бяха някъде наблизо, но сега тя не мислеше за тях, не си спомняше нищо за миналото или бъдещето. Цялото й същество беше концентрирано върху настоящия момент.
Колко дълго продължи това плуване в прегръдките на нимфата, тя никога не узна, нито пък имаше желание да узнае. Слънцето пресече небосвода и се претърколи надолу за среща с морето. Дълга сянка на кораб се появи преди далечното буботене на неговите двигатели да достигне до тях.
— Муун! Муун! Муун! — Силки произнасяше нейното име и обвиваше мокри пипала около шията й, като се мъчеше да я накара да чуе.
— Муун… чуваш ли ме?
— Не… — Беше повече протест срещу нарушаването на спокойствието на забравата, отколкото отговор на повикване. Светът представляваше безформен плуващ акварел…
Нещо разтвори устните й и топла, гъста течност се изля в устата й, потече по гърлото й като огнено масло. Тя изскимтя от удоволствие и отрицание, почувства как акварелът замръзва, придобива очертания, каквито нямаше в избледнялата й памет — освен лицето, надвесено над нея, лицето от миналото и настоящето в един единствен образ.
— М… М… Мироу?
— Да — отговори образът с безкрайно облекчение. — Тя идва на себе си, Силки. Тя ме позна. — Зад него тя видя Силки, търпеливо приведен, да я наблюдава с кръглото си немигащо око като корабен илюминатор.
— К… къде? — Тя преглътна конвулсивно лютиво-сладкия сироп, който Енгенит отново поднесе до устните й. Нейното треперещо тяло бе увито в топли одеяла.
— На моя кораб. Най-после сте в безопасност, благодарение на боговете.
— У до… дома? — Миналото и настоящето отново се сляха в едно.
— На моята плантация, в сигурно пристанище. Ти прекара достатъчно време в ходене по звездния път, достатъчно време в ръцете на Морето-Майка, дете на нимфа… почти цял човешки живот. — Той отметна мократа коса от челото й. — Сега е време да се радваш на твърдата земя.
— Ел… Елзи. — Думата преряза гърлото й като бръснач.
— Зная. Сега не можеш нищо да направиш за нея. Трябва само да почиваш, за да се възстановиш. — Гласът му отново се загуби в безкрайността.
28
Джеруша напусна празните стаи на градската си къща, остави на масата недоядени хляба и плодовете от вечерята и отиде в Лабиринта. Здрачът зад стените на уличката отбелязваше края на още един непоносим ден, който някак си бе успяла да преживее. Животът за нея беше работата й, а сега тя се бе превърнала в ад. Сънят бе единственото й спасение, но той само ускоряваше идването на новата утрин. Тя се разхождаше безцелно сред тълпите, край магазините — половината от тях сега празни, а другата половина, вкопчени за живота и печалбата, продължаваха да работят до горчивия край.