Снежната кралица [The Snow Queen-bg]

— Здравей, Даунтрейдър. — Тя дръзко поздрави първа. От начина, по който трепна, тя разбра, че той не бе я познал.

Изражението, което се изписа на лицето му, беше неочаквано за нея — усмивка, която отразяваше неговата съвършена младост като огледало, в което можеше да се види колко болезнено старееше самата тя. Очите му бяха смущаващо ехо наочите на кралицата, прекалено знаещи, прекалено цинични за неговото лице. Спаркс огледа изложените фигури на богове и амулети на витрината и спря поглед върху амулета, окачен на шията й. После придърпа смутено яката на ризата си. Жестът му идваше да каже: „Не си хвърляй напразно парите, командир Палу Тийон. Боговете не могат да достигнат дотук. Дори всичките богове на Хийгемъни не ще могат да спрат онова, което има да ти се случи… даже и да искаха“.

Джеруша изостана с една крачка, когато неизречените думи я удариха като камшик, отровиха я с жлъчта на собствените й най-потайни страхове. И той ли иска това? Дори той? Защо?

— Защо, Даунтрейдър? Защо и ти? — пошепна тя.

Изведнъж омраза изпълни очите му.

— Аз я обичах. И тя си отиде. — Той наведе надолу очи, погледна настрани.

Джеруша спря. Мина един безкрайно дълъг момент, преди да разбере, че той бе отговорил на въпроса й. И тогава тя влезе в ботанерията като омагьосана.

Застана на пътеката между прашните лавици, на които се намираше онова, за което бе дошла, но беше вече сляпа за горчиво-сладката носталгия на мястото. Отмина равнодушно драконовите нокти, нанизите сушени билки, силните аромати, които дразнеха нейните сетива. Остана глуха за…

— На мен ли говориш? — Възмутена, тя неочаквано разбра, че вече не беше сама.

— Да. Изглежда лавицата с прахове е преместена. Знаете ли къде…? — Тъмнокоса, бледолика жена на средна възраст. Сляпа… Джеруша видя лентата със светлинен сензор, препасана през челото й.

Тя погледна над лавиците и видя продавачката да клюкарства оживено, погледна назад.

— Мисля, че е до задната страна. — Тя отстъпи настрани, за да пусне сляпата жена да мине.

Но жената стоеше заинтригувана на пътеката с леко наклонена глава, като че ли все още слушаше.

— Инспектор… Палу Тийон, нали?

— Командир Палу Тийон. — Тя отвърна с неприкрито раздразнение.

— Разбира се. Прости ми.

Когато слънцето стане черно. Джеруша погледна настрани.

— Последния път, когато чух гласа ти, беше все още инспектор Палу Тийон. Никога няма да забравя твоя глас. Но понякога забравям доброто си държане. — Тя се усмихна добродушно, лъчезарно, докато Джеруша не изостави обичайното си строго изражение. — Беше преди почти пет години. Моят магазин е следващият… веднъж дойдох до участъка със Спаркс Даунтрейдър.

— Майсторката на маски. — Джеруша най-после си спомни коя е тази жена. — Да, спомням си. — Добре си спомням всичко. Спасяването на онова малко копеле беше втората най-голяма грешка в живота ми.