Снежната кралица [The Snow Queen-bg]

— Мъртва! — Никога не бе виждала очите на Силки толкова бистри и дълбоки. Той натисна една поредица от светлинни символи на пулта, после каза:

— Люкът се отвори. Потъваме. Излизай, върви… — Той я тласна към изхода. Муун нагази до колене във вода по пътеката между седалките.

— Не! Тя не е мъртва. Не може да е мъртва. Ние не можем да я оставим. — Муун се хвана за една седалка.

— Върви! — Силки я бутна и тя отново тръгна към изхода. Препъна се, падна: заля я вълна. Изправи се задъхана, солта изгаряше очите й. Отвори входната врата, спря се на прага, обърна се да хвърли последен поглед. Видя Силки, коленичил до Елзевир да скланя глава на рамото й в знак на почит и последно сбогом.

После се изправи и настигна Муун.

— Навън! — Пипалата отново се обвиха около ръката й я задърпаха навън.

Тя пусна дръжката на вратата, неспособна да се съпротивлява и закрачи след него. Видя люкът да зее, да поглъща морето като удавник…

— Шлемът ми! Ще потъна… — Тя се върна във вътрешната кабина, но дълбоката вече до кръста вода притисна ръцете й към тялото и я повдигна. Направи опит да се изправи, да изплува. Задави се, когато студената отичаща се вода я заля до шия. ЛБ се наклони, повдигнат от вълните на мъртвото течение, наклони водните потоци назад към люка и я понесе заедно с тях. Тя блъсна главата си в ръба на люка, а в следващия миг ЛБ я изхвърли в морето.

Викът на Муун угасна, щом водата я покри. Тя риташе с крака да излезе на повърхността, където, едва поела въздух, носените от вятъра дъжд и сняг я притиснаха отново към водата. Горещи и студени тръпки я раздираха под грубите й дрехи.

— Силки! — Изкрещя тя името му, но то бе отнесено от вятъра като вик на нимфа.

И изведнъж покритото с пяна туловище на Силки се появи до нея. Той й помогна да се задържи над водата. Муун усети, че се опитва да свали летателния й костюм.

— Не! — Тя сграбчи с нокти хлъзгавите му пипала, но те се измъкнаха като змиорки. — Не! Ще замръзна! — Главата й изчезна под водата, после отново се показа. — Аз не мога да живея… без това! — извика тя, макар да знаеше добре, че и с костюма няма да оцелее.

Най-после Силки свали костюма й, придържайки я над водата. В далечината между издигащите се водни талази тя виждаше потъващия ЛБ. Елзевир. Жертва поднесена на Морето…

След неопределено време тя забеляза, че вихрушката отминава. Небето изсуши своите сълзи и загуби своя гняв. Бушуващата ярост изчезна от лицето на морето. Слънцето приветливо се показа през разкъсаните облаци. Силки все още я придържаше здраво отзад. Тялото й се сгърчи от конвулсии. Нямаше сили да приказва, но Силки я подкрепяше с безмълвната сигурност на собственото си присъствие. Тя почувства неговия чуждоземен произход повече от когато и да било, но това вече нямаше никакво значение.