Снежната кралица [The Snow Queen-bg]

— Те трябва да го знаят, щом сибилите го знаят.

— Човешките същества винаги са се отнасяли един към друг като с животни. Ако те не могат да видят интелигентното в човека, няма нищо чудно в това, че се отнасят още по-лошо към нечовешките същества. — Енгенит погледна към Силки, свит тъжно до парапета, загледан в плискането на вълните. — И дори нимфите да бяха само животни, какво ни дава право да ги убиваме само заради нашата суетност? Нимфите генетично са продукт на човешкото творчество. Те може би са били предназначени за биологичен тест. Може би старата империя се е разпаднала преди да успее да обобщи тяхната „полезна инфекция“, за да дарят човечеството със съвършена безсмъртност. Убиването на нимфи за получаване на вода на живота датира от хаоса в края на империята, когато онези, които са си осигурявали безсмъртие, не са се интересували за цената на техния живот. Истината може би е била скрита преди едно хилядолетие, когато Хедж пръв е преоткрил този свят. Така че нимфите трябва да се тревожат единствено за цената на това безсмъртие.

— Но… защо старата империя въобще е направила нимфите интелигентни?

— Не зная. Нито пък ти знаеш. — Той поклати глава. — Сигурно е имало причина. Зная само, че не им е дадена интелигентност, за да станат жертви на лова! — Тогава той й каза, защо се занимава с контрабанда и защо преди него баща му е вършил същото. Традицията е предадена от неговия дядо, първия местен прародител, който е обичал нимфите така, както е обичал този живот, и той е направил своите земи светилище. По-сетнешните поколения не са били доволни от ролята на пасивни защитници и са започнали тайни враждебни действия срещу експлоататорите до деня, в който полицаите се нахвърлиха срещу Муун в странноприемницата. Той отново погледна на север, като се намръщи подигравателно, което нямаше нищо общо с думите му.

Но сега, след още сто и петдесет години експлоатация, предстоеше чуждоземците отново да напуснат Тийумат. Неправдата, която той се опитваше да спре, беше почти към своя край. Времето на регресия и невежество беше направило почти половин завъртане по безкрайното колело на безсилието. Най-после Лятото щеше да даде на нимфите едно постоянно пространство във времето — време за попълване на техния брой, неизбежно коригиране на ужасната злина, сторена им от техните създатели.

Но злината и добрината в самото време не значеха нищо за нимфите, нямаха никакво съдържание в това, което Муун можеше да разбере от тяхната същност. Необезпокоявани, те живееха стотици, може би хиляди години. Подчиняваха се на различна ценностна система: живееха за момента, за мимолетната красота на мехурчето въздух, което се издига, изпълнено със светлина и изчезва. За тях не съществуваше никаква потребност, никаква цел от трайни артефакти, защото песента, танцът, актът бяха сами по себе си форма на дейност. Осезаемото, материалното за тях нямаха по-голяма стойност от самото време. Техният живот беше безкраен според човешките стандарти и те го изживяваха хедонистично30, погълнати от чувствената милувка на водата, на топлината и студа, на вълната.