Снежната кралица [The Snow Queen-bg]

Ботушите им тракаха по дървения кей на заслонения тесен Морски залив, който служеше за пристанище на плантацията. Водите му, защитени от постоянния вятър, лежаха сини и сребърни под небето. Тя вече можеше да гледа спокойно морето, без отново да изпада в кошмара на водното изпитание, наложено й от богинята. Това я изненада. Но по-силно от спомена бе съзнанието, че морето я бе запазило. Тя беше оцеляла. Морето й даде и тя научи един урок за онази изначална изява на по-голямото, универсално безразличие. Два пъти беше изживявала вече това безразличие с ума и с тялото си и бе спасявана. Някаква безименна контрасъдба живееше в нея и докато тя беше жива, нямаше от какво да се бои.

В далечната синя водна повърхност се появиха бели фонтани, когато двойка нимфи изскочиха, извили тела в съвършена дъга. Тя гледаше как те отново и отново изскачат от дълбините и падат обратно. Друга водна бразда, по-малко забележима, се проточи към нея, докато стоеше подпряна на парапета. Беше Силки, който прекарваше по-голяма част от времето си след тяхното пристигане тук, в залива.

— Какво ще прави той, Мироу? Той си няма никой вкъщи. — Муун си спомни как Елзевир и Т.Дж. го бяха намерили.

— Тук той е добре дошъл. Той знае това — Енгенит посочи с ръка земята си, погледна към Муун и се усмихна.

Тя също се усмихна и отново погледна водата. Иронията на присъствието на Силки сред нимфите дълбоко я порази. Хората от плантацията силно мразеха този вид същества, като Силки, не само защото бяха извънземни, но и защото бяха Хрътки на Снежната кралица, които гонеха и убиваха нимфи. Тя бе научила, че Енгенит не само осъжда този лов, но и защитава нимфите в границите на своето имение. Освен това се беше обградил с работници, които споделяха същите разбирания. Енгенит познаваше Силки като другар на Елзевир от достатъчно дълго време и му вярваше. Хората обаче не му вярваха.

Нимфите, които трябваше най-много да не му вярват, го приемаха. Така че той прекарваше повечето от времето си в морето. Беше по-мълчалив и по-малко общителен от преди и само споменът за последните минути в ЛБ й подсказваше, че продължава да скърби.

Силки се присъедини към тях на висящия док, като се прехвърли през парапета; от него капеше вода. Чудно й беше защо Елзевир и останалите го считаха за същество от мъжки пол, докато за нея това гладко тяло би могло да бъде считано за женско. Силки им кимна и се облегна на парапета, а пипалата му увиснаха надолу.

Тя погледна към залива, където към първите две се присъединиха още три нимфи. Всеки следобед, когато се разхождаше по този път, нимфите изпълняваха нов сребърен танц, сякаш празнуваха нейното завръщане към живота. Тяхната грациозност я изпълваше с копнеж да бъде като тях, да бъде такава, какъвто бе Силки: истинско дете на Морето.