Неуловимият пламък

Сарина се върна още веднъж към входа и го задържа отворен за двамата мъже. Те внесоха последните сандъци, чанти и картини точно навреме, защото дъждът, понесен от вятъра, бе започнал да шиба прозорците. Томас изтича да паркира каретата отзад и остави Сарина да затвори вратата зад него. Тя се обърна към мъжа си с жизнерадостна усмивка.

— На една съпруга не й остава нищо друго, освен да гледа смаяна — каза тя с гордост. — Интериорът е даже по-прекрасен от екстериора.

— Искаш ли да видиш спалнята? — подкани я Бо с дяволит поглед.

Очите й блеснаха, докато го изгледа от глава до пети.

— Само ако желаеш да ми я покажеш.

— Аз желая да ти покажа много повече — увери я той през смях. — Но Филип е в кухнята и ще иска да те види, преди да те замъкна горе. А както копнея за теб, може и една седмица да не те пусна да излезеш. И определено няма да позволя никакво прекъсване, преди да съм задоволил всеки свой копнеж. — Бо пристъпи, а съпругата му повдигна лице очаквателно. Той положи нежна, топла целувка на устните й и я подкани дрезгаво: — А сега побързай, любов моя. Отиди да видиш Филип, докато ти занеса багажа горе. Сетне ще бъдем заедно насаме.

Целувката бе толкова сладка, че Сарина пожела още и се вдигна на пръсти, за да си открадне друга. Съпругът й я възнагради с готовност, този път много по-чувствено.

Очите на Бо блеснаха, докато я гледаше как замечтано се отправя към кухнята. Можеше само да се чуди на огромната промяна, която бе настъпила, откак бе пристъпил прага на чичо й.

Бе почукал на вратата, но бе останал без отговор и когато най-накрая се бе престрашил да влезе и да прекоси преддверието, бе намерил съпругата си седнала на една маса в задната стая да се взира обезсърчено в портрета му. Напомни му на малко дете, на което са се скарали жестоко. Приведените рамене на стройната й фигура внушаваха поражение. Очакваше тя да се обърне, след като се бе изправила, защото със сигурност бе усетила присъствието му, но това, което последва, едва не разкъса сърцето му. Не можеше да си спомни някога да е чувал жена да ридае толкова мъка и тъга.

Развеселеният й глас сега идваше от коридора към кухнята.

— Филип? Къде си?

— Мадам Бърмингам? — извика готвачът удивен. Той изтича в коридора и като я видя, взе двете й ръце в своите и ги обсипа с целувки на щастие. — О, отлично е да ви видя, мадам. — Предпазлив какво ще каже, когато съпругът й е у дома, той мина на родния си френски и започна да й доверява, че капитанът почти е потънал в отчаяние без нейната топлина и светлина, която да озарява живота му. — Той не искаше да яде, мадам, и пиеше много повече от всеки друг път. — Сетне с разбираща усмивка и трепване на вежди Филип въздъхна: — Ах, l’amour.

— Сарина? — извика Бо не след дълго отгоре.

— Идвам — отговори тя радостно и изпрати въздушна целувка на готвача, докато излизаше през въртящата се врата. Бурята вече ги бе връхлетяла, но тя едва я забелязваше, докато бързаше по коридора. Бо я чакаше на площадката на стълбите и когато тя се появи, той протегна ръка, за да ускори полета й. Прозорците зад него гледаха към струпващите се черни облаци. От време на време небето се прорязваше от ивици светкавица, които завършваха в страхотен гръм. Вятърът бе все така страшен, но въпреки че се страхуваше от подобни катаклизми, Сарина не мислеше за нищо освен за обятията на съпруга си.