Неуловимият пламък

— Oui, mademoiselle9. — Филип отстъпи крачка встрани и кимна. — Няма ли да влезете да го изчакате в салона?

— С удоволствие — каза Джърмейн, последва го до салона и прие поканата му да седне на едно канапе.

След няколко минути Бо слезе долу по панталони, риза и къси черни ботуши. Беше намръщен и в лошо настроение, защото не бе успял да поспи както трябва дори час, преди Филип да почука на вратата на спалнята. Случвало се бе да намира Джърмейн за забавна, въпреки неспирното й дърдорене, което той обикновено слушаше само с половин ухо. Като цяло обаче тя го отегчаваше. Не понасяше безсмислените й приказки и досадното й кокетничене с него.

— О, Бо, надявам се, че не те безпокоя — изчурулика Джърмейн с престорена загриженост, стана от канапето и се приближи до него с гримаса на разкаяние. — Онзи ден забравих шала си в твоята карета, а страшно го обичам и много ми липсва. Ужасно нахално ли ще бъде, ако те помоля да накараш кочияша си да ми го донесе?

— Да, ще му кажа — отвърна Бо, питайки се защо ли не се е сетила да помоли Филип за това. Откри готвача в кухнята и го изпрати да намери кочияша. Сетне се върна в салона, където завари гостенката си да разглежда платното е „Дързост“, окачено над камината.

— С. К.? — Джърмейн го погледна въпросително през рамо. — Това Сарина Кендал ли означава?

— Да, това е една от нейните картини — отговори той, като отмести поглед към прозореца. Колкото и да харесваше картината, тя винаги щеше да му напомня за младата жена, която бе пленила сърцето му.

— Сигурно много се възхищаваш на творбите й, щом си закачил една от тях на толкова видно място — подхвърли Джърмейн с надеждата да узнае нещо повече.

— Смятам, че тя изобразява великолепно моя кораб.

— Разбрах, че Сарина е била на борда при последното ти плаване от Англия до тук.

Бо я погледна изненадано. Нямаше представа откъде е получила тази информация.

— Откъде знаеш? — попита без заобикалки той.

— О, Сарина ми каза вчера, когато я посетих в дома на чичо й. Сгреших, като казах, че не я познавам. Вчера си спомних, че известно време с нея учихме в една и съща академия, затова реших веднага да й се извиня лично.

— Много мило от твоя страна — отбеляза Бо с едва доловима нотка на сарказъм. Не беше глупак и познаваше женските хитрини. Много ясно усещаше, че Джърмейн има да му каже още нещо и че просто изчаква подходящия момент да хвърли бомбата — защото бе сигурен, че каквото и да си е наумила, то ще му бъде поднесено с гръм и трясък. — Как ти се видя Сарина? Добре ли беше?

Джърмейн сви лекичко рамене.

— О, да, но сам знаеш как е при жените в началото на… хм… това състояние.

Бо я погледна с любопитство, питайки се дали внезапно не е загубила ума си.