Неуловимият пламък
- Автор: Удиуиз Катлийн
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Неуловимият пламък». Краткое содержание книги:
Преди да се опомни, Джърмейн вече беше навън, а вратата се бе затворила зад гърба й. Никога досега не й се бе случвало — а и вероятно никога нямаше да й се случи — да бъде изхвърлена от нечий дом толкова брутално.
Стърлинг Кендал се спря за миг насред хубавата калдъръмена улица, на което се намираха къщите на най-заможните чарлстънски търговци и капитани, за да вдигне поглед към тъмните облаци над главата си. Като изключим това кратко забавяне след излизането му от дома, от който половин час по-рано си бе тръгнала Джърмейн, той не се колеба нито миг повече. Капитанът беше избягал преди малко, но Стърлинг бе набелязал следващите си стъпки още преди да тръгне от къщи. Той махна с ръка на един минаващ файтон, назова една известна плантация извън града и се настани в купето. Пътуването щеше да му отнеме по-малко от час. Изобщо не бе сигурен как ще го приемат, но знаеше съвсем точно какво трябва да направи и не изпитваше дори капка съмнение в правотата си.
13
Портретът на Бо бе вдигнат на видно място върху статива, там бе прикован и погледът на Сарина, докато тя отпиваше чай в самотата на ателието си. Никой не знаеше колко копнее да види истинския мъж срещу себе си, но това сега нямаше да се случи. Той бе обречен да стане съпруг на Джърмейн и те без съмнение щяха да имат красиви, тъмнокоси деца, които щяха да имат пълното право над името на баща си.
Сарина премигна, за да прогони надигащите се сълзи и, като въздъхна дълбоко, реши, че няма да плаче повече, поне в следващия миг… или дори в по-следващия. Кора бе навън и внасяше дрехи, а заради излезлия вятър малки клончета и мъртви вейки постоянно удряха прозорците и падаха на покрива. Шумът бе престанал да сепва Сарина, защото тя бе далеч по-уплашена от бурята, която идваше към тях. Отгоре се трупаха тъмни облаци, светкавиците свистяха на назъбени ивици и ужасът й нарастваше заедно с тъгата. Тихият тътен на гръмотевиците ставаше все по-силен, като следваше проблясъците светлина и, придружен от летящите съчки и прахоляк, които обсипваха къщата, сякаш заобикаляше Сарина с безумна какофония от звуци. Тя не чувстваше нужда дори да провери, когато отново й се счу далечно почукване, защото само преди миг бе отишла до входа да види дали няма посетител, а намери само едно счупено клонче да трака по стръмния покрив. И все пак в мъглата на целия хаос я обхвана някакво ясно предчувствие, което я накара да остави чашата си върху чинийката. Искаше да се обърне и да потърси в коридора зад себе си познатите очертания, но знаеше, че ще бъде глупаво. Там нямаше никой. Бо Бърмингам бе изчезнал от нейния живот, както угасва пламъкът от свещта. А ако отиде в друг град, може би няма да се срещнат и случайно.
Сълзите замъглиха зрението й и въпреки усилията да ги възпре, те бързо се превърнаха в силни ридания и я разтърсиха цялата. С измъчен вой тя отмести чашата настрани, кръстоса ръце на масата, положи глава между тях и заплака горчиво.
Едно меко тупване на масата до нея стресна Сарина и тя се изправи слисана, като в миг забрави сълзите. Не беше сигурна какво се е случило, но когато успя да прогледне през сълзи, видя малка купчинка разкъсани хартии, за които можеше да предположи, че са останки от документи. Вдигна единия любопитно и видя там собствения си подпис и този на Бо. После видя думата „анулиране“. Възможно ли бе? Но как?
Сарина се хвана за облегалката на стола, обърна се и видя висока фигура с широки рамене да се приближава към нея. Премигна, като бършеше отчаяно сълзите си, и успя някак да се изправи на крака, въпреки че треперещите й крайници заплашваха да я изоставят всеки момент. Сетне видя усмихнатото лице на Бо и протегнатите му ръце и пред нея сякаш се разтвори цялото небе. В миг вече летеше към прегръдката му и той я вдигна във въздуха. Обви ръце здраво около врата му. Смееше се и плачеше обезумяла и покри лицето му с целувки на екстаз. Сетне устните му се впиха в нейните и всичко се превърна в диво, ненаситно сливане. Сарина едва не припадна от радост, докато той я държеше в обятията си и бавно се въртеше в кръг по средата на стаята. Най-накрая тя се отдръпна, за да си поеме дъх.
— О, толкова ми липсваше! — прошепна тя, като прокара устни по челото му и тънкия нос и ги притисна отново към неговите.
— Защо подписа документите? — попита Бо дрезгаво между солените й, примесени със сълзи целувки.
Сарина се облегна на ръцете му и се взря в него.
— Мислех, че искаш…
— Никога!
— Никога? — смръщи се тя объркана. — Но защо ги подписа?
— Защото изглеждаше, че ти така искаш.