Корона от мечове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Корона от мечове». Краткое содержание книги:
— Аз ще съм първата, която ще се подложи на моите начини, Лелейн, стига ти да приемеш да си втората.
Лелейн буквално заръмжа и направи една крачка към Романда, а тя пък се наведе леко напред, с издадена брадичка. Изглеждаха готови да си заскубят косите и да се затъркалят по земята. Вирилин и Такима се загледаха свирепо като слугини, подкрепящи господарките си, като дългокрак щъркел и настръхнал врабец. И четирите като че ли съвсем забравиха за присъствието на Егвийн.
Сюан се появи тичешком, с широка сламена шапка на главата. Водеше дебел сиво-кафяв кон с бели чорапки на задните крака, и се закова на място, като видя оградената група. С нея беше и един от конярите — длъгнест мъж с дълга опърпана жилетка и риза на кръпки — той пък държеше юздите на висок червеникавокафяв кон. Преградите за него бяха невидими, но сайдар не можеше да скрие лицата им. Очите му се разшириха и човечецът заоблизва устни. Минаващите случайно ги заобикаляха отдалече: правеха се, че не виждат нищо — както слуги, така и Айез Седай и Стражници. Само Брин продължи да ги гледа намръщено, зачуден какво ли крият от ушите му. Миреле явно се канеше да се махне.
— След като вие решите какво трябва да кажа — обяви Егвийн, — тогава и аз ще реша какво да направя. — Те наистина бяха забравили за нея и я изгледаха слисано, когато мина между Романда и Лелейн и излезе извън двойната преграда. Нищо не усети, докато се отриваше през сплитовете — естествено, те не бяха направени, за да спрат нещо толкова плътно като човешко тяло.
След като тя яхна червено-кафявия кон, Миреле въздъхна дълбоко и покорно последва примера й. Преградите бяха изчезнали, въпреки че сиянието все още обгръщаше двете Заседателки — те я гледаха с пълно безсилие. Егвийн си наметна ленената пътна пелерина, сгъната пред седлото на коня, сложи си и ръкавиците, грижливо поставени в малкото джобче на пелерината. Отпред на седлото бе окачена шапка с широка периферия, тъмносиня, за да отива на роклята й, и накичена пищно с бели пера, закачени с игли отпред — личеше си ръката на Чеза. Горещината можеше да преодолее със силата на волята си, но слънчевият пек бе друго нещо. Тя махна перата и иглите, натика ги в дисагите, нахлупи шапката на главата си и завърза лентичките под брадичката си.
— Да тръгваме ли, майко? — попита Брин. Той също вече бе яхнал коня си и шлемът, който доскоро висеше на седлото, сега скриваше лицето му зад стоманена решетка. Изглеждаше съвсем естествено, все едно че се беше родил в броня.
Тя кимна. Опит да ги спрат не последва. Лелейн нямаше да се унизи да се развика „стой!“ пред хората, разбира се, но Романда… Егвийн изпита чувство на облекчение, след като се отдалечиха, но главата продължаваше да я цепи. Какво наистина трябваше да направи с Делана? Какво можеше да направи?
Пътят в този участък — широк и толкова здраво утъпкан, че нищо не можеше да вдигне прах по него — минаваше през войсковия лагер и покрай празното пространство между него и лагера на Айез Седай.
Макар лагерът на войниците да побираше тридесет или повече пъти хора от стана на Айез Седай, тук шатрите като че ли не бяха много повече от тези за Сестрите и обслужващото ги множество, пръснати по поляните и нагоре по хълмистите склонове. Повечето войници спяха на открито. Макар че, от друга страна, едва ли някой вече си спомняше кога за последен път беше валял дъжд. Странно, но тук като че ли имаше повече жени, отколкото в стана на Сестрите, въпреки че на пръв поглед изглеждаха по-малко сред толкова много мъже. Готвачки наглеждаха котлите над огнищата и перачки се бяха навели на купищата бельо, други пък се трудеха при коне и фургони. Немалко от тях, изглежда, бяха войнишки съпруги — поне седяха тук-там над плетиво или кърпеха рокли или ризи, или бъркаха котлета с вряща храна. Оръжейници се мяркаха накъдето и да обърнеше очи Егвийн, стомана звънеше под чуковете върху наковалните, стрелари трупаха стрели на купове пред краката си, налбанти оглеждаха конете и ги подковаваха. Навсякъде имаше фургони с всякакви форми и размери, стотици, дори навярно хиляди: войската, изглежда, повличаше със себе си всеки, когото срещнеше по пътя си. Продоволствието и фуражът бяха на привършване, но няколко коли и фургони вече се тътреха навън, за да подирят околни ферми и села. Тук-там войниците занадигаха възгласи, докато минаваха покрай тях: „Лорд Брин!“ и „Бика! Бика!“ — това беше девизът на Гарет Брин. За Айез Седай и Амирлинския трон — нищо.
Егвийн се обърна да види дали Миреле ги следва. Тя беше оставила коня си да върви сам, и изглеждаше унесена и някак болнава. Сюан яздеше най-отзад, като пастирка на самотното им стадо. Но пък може би просто я беше страх да пришпори коня си напред. Тлъстият й кон изглеждаше съвсем кротък, но Сюан не бе свикнала много с ездата и щеше и на някое муле да гледа като на боен кон.