Любов извън закона
- Автор: Джонсон Сьюзен
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Матева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Любов извън закона». Краткое содержание книги:
— Слава Богу — възкликна с облекчение тя, когато най-после Джони се появи на вратата с ботуши, шпори и увито около раменете дебело зелено наметало — Щях да полудея от притеснение, докато стоях бездейна тук. Никой не ми дава да пипна нещо.
Те всъщност следваха нарежданията му, затова той се усмихна и каза:
— Вече можеш да станеш, скъпа Бетси. Следващите часове няма да бъдат така скучни.
— Дали ще разрушат Голдихаус? — попита Елизабет, докато грациозно се изправяше.
— Ще загубим никои от портретите и семейните книжа. Не очаквам, че Куинсбъри ще иска нещо да му напомня за семейство Кари. Но — Джони вдигна рамене, сякаш се опитваше да се примири с неизбежното, — сигурен съм, че домът ми ще му хареса, въпреки че няма да може да се привърже прекалено силно към него. — Добави той с привичната си дързост.
— Не можеш ли да направиш нещо, за да не допуснеш всичко това?
— В момента не.
Той тръгна към нея с усмивка; красотата й винаги беше източник на удоволствие за него.
— В крайна сметка обаче, ще успея — рече той, докато поемаше облечената й в ръкавица ръка. — По-късно ще поговорим за това.
Първо трябваше да се погрижи да я измъкне оттук.
След като я вдигна и намести върху мекото дамско седло, той й посочи висящия на гърба на коня пищов, скрит в кожен кобур.
— Достатъчно е малък, за да може да си служи с него една дама — обясни Джони. — Редмънд ми каза, че си била добрата му ученичка.
Като се опитваше да прикрие тревогата си, тя отвърна също толкова хладнокръвно:
— Само ми кажи кога и по кого трябва да стрелям.
— Ако се стигне до това — отговори тихо той, докато покриваше краката й с пелерината, — ще бъда пределно ясен и точен.
Така след едночасови приготовления Джони и Елизабет напуснаха Голдихаус, отвеждайки със себе си два натоварени с вещите им коня, понесли достатъчно количество сребро и храна, за да стигнат благополучно до Европа. Пътуваха бавно, избягваха селата и предпочитаха равнинния терен, когато имаха възможност да избират. Той би искал да тръгнат през нощта, но драгуните в Келсо нямаше да ги изчакат, за да им направят тази услуга, затова те се стараеха да избягват главните пътища, а щом стигнаха Денската гора, Джони престана да се обръща назад и да поглежда през рамо.
Гъстият храсталак и издигащите се високи дървета, посадени от дядо му, ги скриваха добре. След като навлязоха малко в гората, почувствали се в сигурност, решиха да спрат. Джони свали Елизабет от седлото, за да се поразтъпче.
— Боли ли те нещо? — попита съчувствено, все още без да я пуска на земята, обхванал я здраво през кръста, навел глава така, че очите им да бъдат на едно ниво.
— Почти пристигнахме — добави той.
— Добре — отвърна с усмивка тя, бузите й бяха порозовели, — защото съм гладна. И можеш да престанеш да разговаряш с мен като с тригодишно дете, чувствам се прекрасно и няма да се счупя.
Джони направи някаква полуусмивка в знак на съгласие.
— Прости ми, но знам толкова малко за състоянието ти, а неизвестността ме кара да се притеснявам. Опасявам се да не би нещо да се случи с теб сега, както сме изолирани…
Гласът му се загуби под ясния й немигащ поглед.
— Тогава давай храната — заяви младата жена, — преди да се е случило нещастието.
Усмивката й веднага разсея тревогата му.
— Ей сега я давам — отвърна й припряно той. — Седни тук — продължи Джони, а думите му се лееха като водопад, издавайки облекчението, което бе почувствал от прозаичния й отговор.
Свали пъргаво наметката от раменете си и я поела върху сухите борови иглички, покрили земята.
— Мисис Райд ни приготви кошница с храна за из път, но засега не мога да запаля огън — извини се той.
— Студената храна ще ми дойде чудесно. Всяка храна би ме накарала да се почувствам в рая.
До този момент не беше посмяла да спомене, че е гладна, защото знаеше каква опасност го дебне.
Докато се хранеха, Джони й разказа за къщичката на пазача на дивеч, за дните от детството и юношеството си, прекарани с ловния пазач на баща му, Полуорт, който го бе научил да ловува със соколи, да търси следи и да лови риба.
— Докато сме тук, ще те заведа на лов със соколи. На север има едно малко възвишение, спиращо ветровете, които идват от морския бряг. Ще можеш да видиш как соколите се издигат на шеметна височина и след това се спускат стремглаво надолу, почти като самоубийци. Нищо не може да се сравни с гледката на тази птица, когато се понесе с невероятна скорост към земята от замайваща височина. Освен това ще се научиш да разпознаваш твоя сокол от голямо разстояние. — Той се усмихна внезапно. — Всъщност не е нужно да споделящ ентусиазма ми, донесъл съм ти достатъчно книги.