Парижката Света Богородица

Случи се така, че през тази благословена 1482 година Благовещение се падна на 25 март, във вторник. Този ден въздухът беше така чист, така лек, че в сърцето на Квазимодо се съживи предишната му любов към камбаните. Той се изкачи на северната кула, докато клисарят отваряше долу широко вратите на църквата огромни дървени крила, облицовани с кожа, обковани с позлатени железни гвоздеи по края и обградени с „изключително изкусно изработени“ скулптурни украшения.

Когато стигна до високата клетка на камбанарията, Квазимодо погледна, поклащайки тъжно глава, шестте камбанки, като че съжаляваше за нещо, което бе застанало в сърцето му между него и тях. Но когато ги разклати, когато почувствува в ръцете си люшкането на грозда камбани, когато видя — понеже не можеше да я чуе — тръпнещата октава, която пробягваше нагоре и надолу като подскачаща от клон на клон птица, когато демонът на музиката, разтърсващ искрящ сноб фуги, трели и арпежи, завладя злочестия глух звънар, той се почувствува отново блажен, сърцето му се отпусна, той забрави всичките си горести и лицето му се разведри.

Квазимодо сновеше насам-натам, пляскаше с ръце, тичаше от въже на въже, насърчаваше шестимата певци с думи и жестове като диригент, който ръководи темпераментно изкусни музиканти.

— Хайде, Габриел — мълвеше той, — излей звуците си над площада. Днес е празник, Тибо, не се лени! Забавяш. Хайде, хайде! Нима си ръждясал, ленивецо? Ха така! По-живо, по-живо! Не искам да виждам езика ти. Оглуши всичко живо, както оглуши мене! Така те харесвам, Тибо, смело! Гийом, Гийом, жалко, че си най-голям. Паские е най-малък, а звъни най-хубаво. Обзалагам се, че ако някой ви слуша, чува по-добре него. Отлично, Габриел, карай още по-силно! Ей, какво става там горе с вас двете, врабчета? Не виждам да издавате ни най-малък звук! Що за медни човки, които, вместо да пеят, се прозяват? На работа! Днес е Благовещение. Какво хубаво слънце! И камбаните трябва да бият хубаво. Бедни ми Гийом! Ти цял се запъхтя, дундьо!