Нож от блянове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #11
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нож от блянове». Краткое содержание книги:
— Кръв и кървава пепел! — изръмжа Мат. — Да не си мислиш, че ще можеш да ги развеждаш тия трите на каишки, без никой да забележи?
Тежко хлопване по вратата. При втория удар дървото изпращя. Който и да блъскаше по дървеното прозорче, също не се отказваше. Това обаче не предизвика особени притеснения. И да влезеха Стражниците, какво можеха да направят?
— Тази нощ ще ги затворя във фургона им и ще ги упражнявам — сопна му се тя раздразнено. — Не съм като тези жени, Играчко. Изобщо не съм като тях. Сигурно мога да се науча, но предпочитам да не го правя, точно както не искам да крада или да убивам. В това е цялата разлика. — Овладя се с видимо усилие, седна с ръце на масата и отново впи, очи в трите Айез Седай. — С една такава като вас имах сериозен успех. — Едесина зяпна и измърмори някакво име, но толкова тихо, че не се чу. — Да — рече Тюон. — Трябва да си срещала моята Милен в кучкарниците или на упражнения. Ще те обуча толкова добре като нея. Прокълната си с тъмна поквара, но ще те науча да си горда, че служиш на Империята.
— Не съм ги довел тези трите от Ебу Дар, за да ги върнеш — твърдо заяви Мат и се плъзна покрай леглото. Лисичата глава изстина още повече и Тюон ахна.
— Как… го направи това, Играчко? Сплитът… се стопи… щом те докосна.
— Дарба, Миличко.
Селусия пристъпи към него, присвита и с умолително протегнати ръце. Със страх, изписан на лицето.
— Да не си…
— Не! — сряза я Тюон.
Селусия се изправи и се дръпна, макар да не откъсна очи от него. Странно, страхът се стопи от лицето й, а той поклати удивено глава. Знаеше, че гърдестата жена се подчинява моментално на Тюон — беше нейна со’джин, в края на краищата, толкова собственост, колкото и кобилата й, и дори смяташе, че това е редно и е хубаво — но колко покорен трябва да е човек, за да се отърве от страха си по заповед?
— Те ме дразнеха, Играчко — рече Тюон, щом той сложи ръце около нашийника на Теслин. Още трепереща, със стичащи се по страните й сълзи, Червената сякаш не вярваше, че наистина може да го махне.
— И мен ме дразнят. — Намести пръстите си, натисна и нашийни-кът щракна и се отвори.
Теслин се вкопчи в ръцете му и взе да ги целува и да хлипа:
— Благдаря ти, Ох, благодаря ти, благодаря ти.
Мат се окашля.
— Добре де, но няма нужда да… Ще престанеш ли с това? Теслин? — Едва успя да си издърпа ръцете.
— Искам да престанат да ме дразнят, Играчко — каза Тюон, докато той се обръщаше към Джолайн. От всяка друга това щеше да прозвучи като каприз. От устата на смуглата женичка прозвуча настойчиво.
— Смятам, че след всичко това ще се съгласят — сухо отвърна той. Но Джолайн го гледаше право в очите, вирнала упорито брадичка. — Ще се съгласите, нали?
Зелената не отвърна нищо.
— Аз съм съгласна — бързо отвърна Теслин. — Всички сме съгласни.
— Да, всички сме съгласни — добави Едесина.
Джолайн го гледаше мълчаливо и упорито и Мат въздъхна.
— Мога да оставя Миличкото да те задържи няколко дни, докато премислиш. — Нашийникът на Джолайн щракна в шепите му. — Но няма да го направя.
Без да откъсва очи от неговите, тя опипа гърлото си, все едно да се увери, че нашийника го няма.
— Би ли ми станал Стражник? — И се изсмя тихо. — Няма нужда да ме гледаш така. Дори да поисках да те обвържа въпреки волята ти, не бих могла, докато имаш този тер-анреал. Съгласна съм, господин Каутон. Може да ни струва най-големия шанс да спрем сеанчанците, но повече няма да притеснявам… Миличкото.
Тюон изсъска като попарена котка и Мат отново въздъхна. С едната взело, с другата — дало.
Част от нощта изкара, като правеше това, което мразеше най-много на света. Да работи. Копаеше дълбока дупка, за да зарови трите ай-дама. Сам се зае да го свърши, защото — изненадващо — Джолайн ги поиска. Нали бяха тер-анреали, в края на краищата, и Бялата кула трябваше да ги проучи. Можеше и да е така, но Кулата просто трябваше да си намери ай-дам другаде. Беше съвсем сигурен, че никой от Червените ръце няма да й ги предаде, ако той им каже да ги заровят, но все пак нямаше да рискува отново да се появят и да му създадат още неприятности. Преди да изкопаят дупката до коленете, заваля студен проливен дъжд, и когато приключи, беше прогизнал и окалян до кръста. Страхотен край на една страхотна нощ — заровете продължаваха да подскачат из черепа му.