Нож от блянове

Тюон задърпа Мат за палтото от едната страна, Селусия — от Другата. Той чак сега осъзна, че е подкарал Пипс. Към амбуланта. Светлина!

— Какво правиш?! — попита го побесняла Тюон.

— Нищо.

Лъкът му бе готов, роговете бяха наместени в жлебовете, ленените тетиви бяха оплетени и намазани с восък, но още не беше поставил и един връх на ясеновите стрели, а и при този дъжд смолата, крепяща гъшите пера на стрелите, все още беше размекната. Само това можещо да измисли — милостта на стрелата в сърцето на амбуланта, преди напълно да бъде засмукан! Щеше ли да умре, или го отнасяха там, където заминаваха всички тези мъртви шиотци? Точно това го бе зачо-въркало, когато видя постройките. Точно така тукашните бяха взида-ли Шиота преди близо триста години.

Не можеше да откъсне очи от гледката. Потъващият амбулант крещеше толкова силно, че се чуваше над врявата из кервана.

— Помоооощ! — викаше окаяникът и махаше с ръце. Като че ли гледаше право към Мат. — Помогнете миии! — И не спираше.

Мат продължи да го чака да умре, надяваше се да умре — по-добре беше от другото, — но човекът продължаваше да пищи, докато не потъна до кръста, сетне — до гърдите. Отчаяно отметна глава, като човек, повлечен под водата, за да вдиша за сетен път. После главата му се скри и останаха само ръцете, махаха отчаяно, докато и те не изчезнаха. Само шапката му, останала да лежи на пътя, говореше, че там наистина допреди малко е имало човек.

Когато и последните сламени покриви и високи комини се стопиха, Мат тежко въздъхна. На мястото на доскорошното село се беше ширнала друга ливада, изпъстрена с невен и глухарче, и от цвят на цвят прехвърчаха червени и жълти пеперуди. Толкова мирно. Да можеше само да повярва, че амбулантът е мъртъв.

Освен неколцината, тръгнали след Лука в ливадата, фургоните на трупата стояха на върволица на пътя и всички бяха слезли; жени утешаваха разилакани дечица, мъже се мъчеха да успокоят разтрепераните коне, всички говореха уплашено и гръмко, та да ги чуят над рева на мечките, лъвовете и леопардите. Е, всички освен Айез Седай. Трите се плъзнаха припряно по пътя с Блерик и Фен по петите ва Джолайн. Ако се съдеше по лицата им, на Айез Седай, както и на Стражниците, човек можеше да си помисли, че потъването на села под земята е нещо толкова обикновено, колкото домашните котки. Трите спряха до широкополата шапка на амбуланта. Теслин я вдигна и я заобръща в ръцете си, после я пусна. Сестрите тръгнаха през ливадата, в която доскоро беше селото, говореха и оглеждаха тук-там, сякаш можеха да разберат нещо от полските цветя и тревата. Не си бяха направили труда да си сложат наметалата, но този път поне Мат не намери в себе си сили да ги укори. Можеше и да са прелели, но и да беше така, не бяха дръпнали достатъчно Сила, та лисичата глава да измръзне. Нямаше да ги спре да си свършат задачата — ако имаха задача, разбира се. Не и днес, не и след онова, което току-що беше видял.

Споровете почнаха тутакси. Никой не искаше да мине през спече-ната глина, която допреди малко изглеждаше като каменна настилка. Викаха си един на друг, в това число — коняри и шивачки, всички обясняваха на Лука какво трябва да се направи, и то моментално. Някои искаха да обърнат назад, докато намерят друг път и по него и по-тесни пътища да се доберат до Люгард. Други настояваха изобщо да забравят за Люгард, да хванат за Иллиан по същите селски пътища, или даже да се върнат в Ебу Дар и по-нататък. Все пак оставаха Ама-диция и Тарабон. И Геалдан, между другото. Колкото искаш градчета и градове там, и далече от това прокълнато от Сянката място.