Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
— Брат Авелин ще бъде наказан за измяна — обясни той и стражът, който през последните няколко седмици често бе чувал подобни слухове, изобщо не се усъмни.
Беше време за вечерня, тъй че коридорите бяха пусти и малцина видяха как „отец Сихертън“ и пазачът, понесъл странния си товар, се изкачват към покрива на манастира. Както му беше заповядано, стражът облегна безжизненото тяло на ниската стена, гледаща към залива Вси светии, и се отдръпна.
Авелин дълго стоя, без да прави нищо, събирайки сили за онова, което му предстоеше, после се приведе над тялото си и като стисна хематита и един друг камък в дланта си, втъкна торбата с останалите камъни в колана си.
— С тяхна помощ ще открием трупа — обясни на пазача, който започваше да става подозрителен. — Ще изпият и последната капчица сила от тялото му, докато умира.
По лицето на стража се изписа любопитство, ала той не посмя да задава въпроси на известния с лошия си нрав наставник.
Авелин знаеше, че трябва да действа бързо… и съвършено точно.
С огромно усилие духът му напусна чуждата обвивка и се завърна в собственото си тяло. Съвзе се веднага и още докато Сихертън идваше на себе си, хвърли се срещу него и го сграбчи за предницата на робата, като в същото време с другата си ръка здраво стискаше двата камъка. Преди пазачът да успее да реагира, Авелин прескочи ниския парапет, теглейки тялото на зашеметения Сихертън след себе си.
Двамата политнаха към земята, покрай стените на манастира и скалите, а виковете на Сихертън раздраха тишината.
Авелин го оттласна от себе си и призова силата на втория камък в ръката си — зеления малахит.
В следващия миг той вече се носеше бавно надолу, докато Сихертън продължи да пада със страховита скорост.
Когато наближи плискащата се в подножието на канарите вода, Авелин извади кехлибара от торбичката на кръста си и меко стъпи върху водата, точно както го беше сторил и преди, в онази вечер, от която сякаш го деляха милион години. Радваше се, че тялото на Сихертън не се вижда — съмняваше се, че би понесъл подобна гледка.
С помощта на кехлибара той вървя по водата, докато не откри подходящо място, после излезе на сушата и пое по пътя.
За да не се завърне никога вече в манастира на Сейнт Мер’Абел.
Камъните бяха неговото спасение. С помощта на малахита прехвърляше възвишения, които преследвачите му биха катерили с часове; с кехлибара прекосяваше широки езера, които преследвачите му биха се видели принудени да заобиколят. Нощем хризоберилът му помагаше да вижда в мрака, без никаква светлина, която да издава стъпките му. Още в първия град, в който влезе, се натъкна на търговски керван и побърза да продаде смарагда, запасявайки се по този начин с предостатъчно средства за дълго време занапред.
После продължи по пътя си, крачейки неуморно, мъчейки се да остави онова отвратително място, Сейнт Мер’Абел, колкото се може по-далеч. Ала през цялото време мислите му се връщаха към ужасите, на които беше станал свидетел, към злото, прояждащо сърцето на всичко онова, за което младият Авелин Десбрис бе живял.
Истината го осени внезапно една мразовита нощ, докато лежеше под открито небе, свит под клоните на високо дърво. Молитвите му като че ли най-сетне получиха отговор, някой сякаш го взе и го отнесе на много мили оттам, до една земя на планини и бавно пъплеща червена лава, мрачна пустош, насред която се въздигаше обвито в черни валма възвишение.
Едва тогава Авелин прозря цялата истина — не за първи път се надигаше подобна скверна миазма в света. Същото зло и преди се бе пръквало в Хонс-де-Беер, приемайки съвсем осезаема форма, за която пишеше и в старите книги в Сейнт Мер’Абел. Всичко това се бе случвало и преди — злото, надигнало се в Корона и покваряването на светата абеликанска църква. Вместо да пазят правата вяра и да се борят срещу настъпващия мрак, монасите бяха избрали лесния живот и именно тяхното нехайство бе направило нашествието му още по-лесно.
Полуобезумял от болка, докато светът му се рушеше около него, Авелин най-сетне разбра. Дактилът се беше пробудил. Злият демон, чието проклятие извеки тегнеше над човешката раса, се бе завърнал. Това беше страшната истина и Авелин вече го знаеше. Място за съмнение нямаше — именно този мрак беше погубил Тади Суей и Бънкъс Смийли, негова жертва бяха станали всички моряци от „Бягащия с вятъра“ и скъпата му Дансали, пак той беше причина брат Пелимар да „почине от раните си“.