Диамантената колесница
- Автор: Акунин Борис Чхартишвили
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Райчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Диамантената колесница». Краткое содержание книги:
Но дори Фандорин не може да предположи кой е противникът му — и как преследването ще го върне назад в годините, към времето, когато като млад дипломат се озовава В Япония.
Там, в страната на изгряващото слънце, младият Фандорин опознава един нов, непознат, но странно привлекателен свят. Япония става сцена на драматичния му сблъсък с мистериозната общност на нинджите, с амбициите и кроежите на японски аристократи, и на неговата съдбовна любов със загадъчната красавица О-Юми; любов, която бележи живота му и трагичната развръзка на едно дълго разследване.
Ланселот Туигс примига няколко пъти и отпусна ръката с револвера.
— Не… Не съм обучен на това… Няма да мога.
— Дайте на мен!
Сержантът отмести лекаря. Разкрачи се, присви колене, светкавично извади „колта“ от кобура и гръмна четири пъти подред. Едно от чучелата грохна на земята, на всички посоки се разхвърча слама.
Асагава отиде до тях и се наведе:
— Четири дупки. Две в гърдите, две в корема.
— Какво очаквахте? Уолтър Локстън не пропуска!
— Не става — изправи се японецът. — Искаме ги живи. Трябва да се стреля в ръцете.
— Хайде опитайте де! Лесно е да се приказва!
— Сега ще опитам. Нали няма да ви затрудня, ако ви помоля да завъртите манекените. Само че по-бързо, ако обичате. А вие, господин вицеконсул, дайте команда.
Сержантът развъртя манекените така, че ръкавите на кимоната им заплющяха. Асагава стоеше с ръка в джоба.
— Огън! — извика Фандорин и още преди да произнесе последния звук от тая кратка думичка, проехтя изстрел.
Инспекторът стреля от бедро, без да се цели. И двете чучела останаха на мястото си.
— Аха! — протръби Локстън тържествуващо. — Не уцели!
Той спря да задвижва ръчката, фигурите забавиха движението си и се видя, че ръката с меча на едната от тях е изкривена.
Докторът отиде при нея, наведе се.
— Право в сухожилието. Жив човек с такава рана на ръката не би могъл да задържи дори молив.
Ченето на сержанта увисна.
— По дяволите, Гоу! Къде се изпедепцахте така?
— Да, наистина — подкрепи го Фандорин. — Никога не бях виждал нищо подобно, дори в италианския цирк, където маестрото с куршум отнасяше орех от главата на собствената си дъщеря.
Асагава скромно сведе поглед.
— Можете да го наричате „японски цирк“ — рече той. — Просто обединих две наши древни изкуства: бато-джуцу и ину-омоно. Първото представлява…
— Зная, зная! — прекъсна го развълнуван Ераст Петрович. — Това е изкуството светкавично да вадиш меча от ножницата. Човек може да го изучи! А какво е ину-омоно?
— Изкуството за стрелба с лък по бягащи кучета — отвърна вълшебният стрелец и титулярният съветник веднага посърна с мисълта, че на такава цена не би искал да овладява дори тая чудна стрелба.
— Кажете, Асагава-сан — попита Фандорин. — Сигурен ли сте, че другите двама ваши хора стрелят също толкова добре?
— Много по-добре. Затова моята задача ще бъде сухоръкият, на него му стига и един точен изстрел. Но може би господин вицеконсулът ще пожелае да ни демонстрира своето изкуство? Момент само да наредя да оправят ръцете на мишените.
Ераст Петрович само въздъхна.
— Б-благодаря ви. Виждам, че японската полиция отлично ще се справи с операцията и без наше участие.
Но не бе писано операцията да се осъществи. Хвърлените мрежи отново останаха без улов. Сацумците не се върнаха в годауна — нито през деня, нито на свечеряване, нито в нощния мрак.
Когато околните хълмове порозовяха от лъчите на изгряващото слънце, Фандорин рече на мрачния инспектор Асагава:
— Няма да дойдат.
— Не е възможно! Един самурай никога не би зарязал своята катана!
Нощта отнасяше със себе си насмешливата увереност на японеца. Той пребледняваше все повече, ъглите на устните му потреперваха нервно, личеше си, че с мъка запазва остатъците от самообладанието си.
След вчерашните подигравки Фандорин не изпитваше и най-малко съчувствие към инспектора.
— Не трябваше толкова да се осланяте на собствените си сили — отбеляза той отмъстително. — Сацумците са забелязали, че ги следите. Вярвам, че за самураите мечовете са много скъпи, но собствените кожи явно са им по-скъпи. Отивам да спя.
Лицето на Асагава трепна мъчително.
— Аз пък оставам и ще чакам — процеди той през стиснати зъби, без разни „с ваше позволение“ и „ако господин вицеконсулът благоволи да разреши“.
— Успех тогава.
Ераст Петрович се сбогува с Локстън и доктор Туигс и се упъти към резиденцията.
Прозрачна нежна мъгла обгръщаше празния крайбрежен булевард, но титулярният съветник не поглеждаше нито към красивите фасади, нито към влажния блясък на паважа — погледът му бе прикован към неръкотворното чудо, наречено „изгрев над морето“. Младият мъж вървеше и си мислеше, че ако всеки човек започваше деня си, наблюдавайки как Божият свят се изпълва с живот, светлина и красота, то мерзостта и злодейството биха изчезнали от лицето на земята. В душата, окъпана от изгрева, не би останало място за тях.
Впрочем животът на Ераст Петрович се развиваше по такъв начин, че само насаме със себе си и само за кратко време той успяваше да се отдава на прекрасните мечтания — безмилостният му разсъдък моментално поставяше нещата на местата им. „Твърде е възможно съзерцаването на морския изгрев да намали нивото на престъпността през първата половина на денонощието, но само за да нарасне тя през втората половина — рече си титулярният съветник. — Човек е склонен да се срамува от моментите на умиляване и идеализъм. Би могло, разбира се, за равновесие да се накара населението на Земята да се любува и на залеза, това зрелище също си го бива. Но тогава не ми се мисли какво би ставало в облачни дни…“