През страната на скипетарите

— Но плъхове в къщата имаш, нали?

— Много.

— А също и отрова, за да ги убиваш?

— Да, наредих да ми донесат от Юскюб.

— И къде я държиш?

— Тук, в собствената си стая. Сложена е там, на перваза. Само аз мога да я вземам от мястото й.

Погледнах нататък. Върху тесния перваз бяха наредени всякакви кутийки и сандъчета. Не видях пликче. Вероятно все още беше в джоба му. Затова казах:

— Щом не можеш да си го обясниш, тогава ще използвам острия си поглед, който открива всичко скрито. Виждам в кухнята Анка, а до нея и теб. Казваш й да излезе. Докато тя е вън, изваждаш от джоба си пликчето със съчан зехири и сипваш от него в ястието.

Агата направи няколко крачки назад.

— Ефенди! — извика той. — Аз не съм отровител!

— Казвал ли съм подобно нещо? Сигурно си се объркал и си сметнал отровата за захар.

— Не, не! Очите ти те лъжат. Изобщо не съм бил в кухнята!

— Но аз те виждам там!

— Не, ефенди, лъжеш се. Сигурно е бил някой друг!

— Никога не се лъжа. Бръкни в кафтана си. Отровата е у теб. Агата неволно бръкна с дясната ръка в джоба си, но отново бързо я извади и извика:

— Не знам какво искаш, ефенди! Защо ще нося отровата със себе си?

— За да я използваш срещу плъховете.

— Но аз нямам отрова!

— Мурад Хабулам ага, сега ме лъжеш. Пликчето е в кафтана ти!

— Не е, Кара Бен Немзи ефенди!

— Хаджи Халеф, извади я оттам!

Халеф пристъпи към него и протегна ръка. Мурад Хулам отстъпи назад и гневно извика:

— Какво искаш, ефенди? Да не мислиш, че съм негодник, с когото всеки може да прави каквото си иска? Никой няма право да ме претърсва и да ми бърка в джобовете, а още повече пък в собствената ми къща!

Тогава Халеф предупредително вдигна показалец.

— Мурад ага, не се дърпай. Ако ядосаш моя ефенди, той веднага ще те погледне с лошия си поглед, а тогава животът ти вече няма да струва и пукната пара. Помисли си!

Хаджията бръкна в джоба на Мурад, без той да му попречи, и извади оттам пликчето.

— Е, Мурад Хулам ага! — казах аз. — Кой имаше право?

— Ти, ефенди — запелтечи той. — Но в името на Аллаха, изобщо не знам как това пликче е попаднало в джоба ми. Сигурно някой го е мушнал, за да ме погуби.

— Да вярвам ли?

— Трябва да повярваш, защото ти се заклевам в брадата на Пророка. Никой друг не би могъл да бъде освен Яник, защото той беше в кухнята.

— Най-малкото е той.

— Ти не го познаваш. Яник е коварен човек, който замисля само злини. Защо ви е изпратил при мен? Не е ли при вас, за да ви прислужва? Не знае ли той, че не съм ви очаквал? Защо не ви е попречил да дойдете при мен?

— Защото не можа. За да не слушам възраженията му, го изпратих в обора, а после ние бързо и тайно дойдохме.

— Въпреки това е бил Яник!

— Подозираш го без вина. Той яде от яйцата, защото му предложихме от тях. Щеше ли да яде, ако той беше сложил отровата?

— Какво? Той е ял? Той?

— Питай него самия! Не виждаш ли, че липсва една част?

Това парче бяхме отрязали и скрили.

— О, Аллах! Тогава Яник ще умре!

— За съжаление! И ти си виновникът! Защо ни изпрати това ястие на смъртта? Не можеш да ме излъжеш. Но не искам да те наказвам, а ще ти дам време за разкаяние. Само внимавай да не продължаваш да замисляш срещу нас злини! Всъщност веднага трябваше да напусна къщата ти, но тогава нещастието ще остане при теб и ще те погуби. Затова от състрадание ще остана до утре сутринта, за да можеш да се оправиш. Сега те оставям сам. Помисли колко безразсъдно си действал и какво ще правиш по-нататък!

Агата не пророни нито дума, а ние излязохме. Внимавах да не се изразявам по-ясно. Не биваше да знае какво мислехме и възнамерявахме да правим по-нататък. Като излязохме на двора, блесна светкавица и последва гръм. Разрази се буря и ние побързахме да се приберем в кулата, където ни чакаше Яник.