През страната на скипетарите
- Автор: Май Карл
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Мария Нейкова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «През страната на скипетарите». Краткое содержание книги:
(Веселин Радков)
«През страната на скипетарите» Кара бен Немзи и неговите спътници преследват банда престъпници. Неочаквано те се сблъскват с внушаващите страх «аладжи», по-късно попадат в планинска колиба, която трябва да бъде за тях капан и накрая преживяват един колкото драматичен, толкова и весел епизод в «кулата на старата майка».
«През страната на скипетарите» принадлежи към шесттомно издание. Другите томове са: «През пустинята» (том 1), «През дивия Кюрдистан» (том 2), «От Багдад до Стамбул» (том 3), «През дебрите на Балкана» (том 4), «Шутът» (том 6).
Мурад не посегна към омлета. Беше пребледнял и заекваше:
— Ефенди, не те разбирам. Как може врабчетата да умрат от едни бъркани яйца?
— И аз това исках да те питам. Затова дойдох.
— Как да ти отговоря?
— Ти би трябвало да знаеш най-добре. Не приготви ли сам ястието?
— Аз ли? Защо смяташ, че съм го правил аз самият?
— Мисля, че приятелството към нас те е подтикнало да ни приготвиш вечерята със собствените си ръце.
— Подобно нещо не би могло да ми хрумне. Не съм ашджъ[50] и всичко ще разваля.
— На кого тогава трябва да благодарим за това хубаво ястие?
— Прислужницата Анка го приготви.
— Покажи й го и й кажи сама да си го яде. Това не е юмюр таамъ[51], а юлюм йемеи[52]. Над всеки, който го опита, се спускат сенките на разложението.
— Ефенди, ти ме плашиш.
— Още повече щеше да се изплашиш, ако не притежавах лош поглед. Сега щяхме да лежим като трупове в кулата, а душите ни щяха да се явяват нощем заедно с този на старата жена, за да обвиняват лекомислената жена, забъркала в това ястие смъртта. За щастие погледът ми е толкова остър, че пронизва всичко. Затова веднага забелязах отровата за плъхове и за да ти го докажа, я дадох на птиците, които бързо умряха от нея.
— Аллах! Това не е за вярване!
— Аз ти го казвам и затова ще трябва да повярваш.
— Но кой би могъл да направи това нещо? В кухнята ми въобще няма отрова!
— Но плъхове в къщата имаш, нали?
— Много.
— А също и отрова, за да ги убиваш?
— Да, наредих да ми донесат от Юскюб.
— И къде я държиш?
— Тук, в собствената си стая. Сложена е там, на перваза. Само аз мога да я вземам от мястото й.
Погледнах нататък. Върху тесния перваз бяха наредени всякакви кутийки и сандъчета. Не видях пликче. Вероятно все още беше в джоба му. Затова казах:
— Щом не можеш да си го обясниш, тогава ще използвам острия си поглед, който открива всичко скрито. Виждам в кухнята Анка, а до нея и теб. Казваш й да излезе. Докато тя е вън, изваждаш от джоба си пликчето със съчан зехири и сипваш от него в ястието.
Агата направи няколко крачки назад.
— Ефенди! — извика той. — Аз не съм отровител!
— Казвал ли съм подобно нещо? Сигурно си се объркал и си сметнал отровата за захар.
— Не, не! Очите ти те лъжат. Изобщо не съм бил в кухнята!
— Но аз те виждам там!
— Не, ефенди, лъжеш се. Сигурно е бил някой друг!
— Никога не се лъжа. Бръкни в кафтана си. Отровата е у теб. Агата неволно бръкна с дясната ръка в джоба си, но отново бързо я извади и извика:
— Не знам какво искаш, ефенди! Защо ще нося отровата със себе си?
— За да я използваш срещу плъховете.
— Но аз нямам отрова!
— Мурад Хабулам ага, сега ме лъжеш. Пликчето е в кафтана ти!
— Не е, Кара Бен Немзи ефенди!
— Хаджи Халеф, извади я оттам!
Халеф пристъпи към него и протегна ръка. Мурад Хулам отстъпи назад и гневно извика:
— Какво искаш, ефенди? Да не мислиш, че съм негодник, с когото всеки може да прави каквото си иска? Никой няма право да ме претърсва и да ми бърка в джобовете, а още повече пък в собствената ми къща!
Тогава Халеф предупредително вдигна показалец.
— Мурад ага, не се дърпай. Ако ядосаш моя ефенди, той веднага ще те погледне с лошия си поглед, а тогава животът ти вече няма да струва и пукната пара. Помисли си!
Хаджията бръкна в джоба на Мурад, без той да му попречи, и извади оттам пликчето.
— Е, Мурад Хулам ага! — казах аз. — Кой имаше право?
— Ти, ефенди — запелтечи той. — Но в името на Аллаха, изобщо не знам как това пликче е попаднало в джоба ми. Сигурно някой го е мушнал, за да ме погуби.
— Да вярвам ли?
— Трябва да повярваш, защото ти се заклевам в брадата на Пророка. Никой друг не би могъл да бъде освен Яник, защото той беше в кухнята.
— Най-малкото е той.
— Ти не го познаваш. Яник е коварен човек, който замисля само злини. Защо ви е изпратил при мен? Не е ли при вас, за да ви прислужва? Не знае ли той, че не съм ви очаквал? Защо не ви е попречил да дойдете при мен?
— Защото не можа. За да не слушам възраженията му, го изпратих в обора, а после ние бързо и тайно дойдохме.
— Въпреки това е бил Яник!
— Подозираш го без вина. Той яде от яйцата, защото му предложихме от тях. Щеше ли да яде, ако той беше сложил отровата?
— Какво? Той е ял? Той?
— Питай него самия! Не виждаш ли, че липсва една част?
Това парче бяхме отрязали и скрили.
— О, Аллах! Тогава Яник ще умре!
— За съжаление! И ти си виновникът! Защо ни изпрати това ястие на смъртта? Не можеш да ме излъжеш. Но не искам да те наказвам, а ще ти дам време за разкаяние. Само внимавай да не продължаваш да замисляш срещу нас злини! Всъщност веднага трябваше да напусна къщата ти, но тогава нещастието ще остане при теб и ще те погуби. Затова от състрадание ще остана до утре сутринта, за да можеш да се оправиш. Сега те оставям сам. Помисли колко безразсъдно си действал и какво ще правиш по-нататък!
Агата не пророни нито дума, а ние излязохме. Внимавах да не се изразявам по-ясно. Не биваше да знае какво мислехме и възнамерявахме да правим по-нататък. Като излязохме на двора, блесна светкавица и последва гръм. Разрази се буря и ние побързахме да се приберем в кулата, където ни чакаше Яник.
50
Готвач.
51
Ястие на живота.
52
Ястие на смъртта. Бел. нем. изд.