През страната на скипетарите

— Не искам бакшиш, ефенди. Беден съм, но с удоволствие ще ви прислужвам. Анка ми каза, че си от нашата вяра и дори си виждал в Рим Светия отец. За мен е удоволствие да докажа предаността си.

— Виждам, че си почтен младеж, и ще се радвам, ако по някакъв начин мога да ти бъда от полза. Имаш ли някакво желание?

— Единственото ми желание е Анка да стане моя жена възможно най-скоро.

— Гледай тогава по-бързо да събереш хилядата пиастъра.

— Ах, Анка вече се е разприказвала! Впрочем аз вече почти съм ги направил хиляда. Но Анка още не е стигнала дотам.

— Колко й липсват?

— Само двеста.

— Кога ще ги спечели?

— Само след две години, но аз ще трябва да потърпя. Не мога да открадна парите, а агата плаща оскъдни заплати.

— А какво ще стане, ако сега ти подаря двеста пиастъра?

— Шегуваш се, Кара Бен Немзи ефенди!

— С такива почтени младежи не обичам да си правя шеги. Искам да ти дам тези пари и така ще можеш да помогнеш на Анка да събере парите си. Ела ги вземи!

Това не правеше дори и пълни четирийсет марки. Дадох ги на Яник с удоволствие, защото ги заслужаваше, а и не бяха мои. Радостта му беше голяма и не можеше да проумее, че един чужденец му прави такъв голям подарък без каквото и да е основание. Не му казах истинската причина. И бездруго постигах целта си, защото бях убеден, че сега Яник решително ще застане на наша страна. Той ме увери, че ще направи всичко, за да останем доволни от него.

Започнах внимателно да го разпитвам за господаря му и резултатът от многото Ми въпроси беше: Мурад Хабулам е приелият исляма брат на Манах ал Барша — избягалия от Юскюб заради злоупотреби събирач на данъци. Затова значи лицето на агата ми се струваше толкова познато. Манах ал Барша е идвал често при Мурад Хабулам и понеже като беглец не е бивало да се показва, поне не в тази околност, се е криел в голямата купа житни класове, намираща се най-близо до кулата ни. Разбира се, за слугите това скривалище се държеше в тайна, но те отдавна го бяха открили. Естествено пазеха пълно мълчание за това. Яник също беше получил нареждането по възможност да не се отдалечава от нас и да предава на господаря си всичко, което си говорим.

— Разкажи му — казах аз накрая, — че не можеш да ни разбираш, защото говорим на арабски език, който ти не знаеш.

— Така ще е най-добре. Сега трябва да тръгвам, защото яденето сигурно е готово.

Като излизаше, Яник остави вратата отворена, за да мога да наблюдавам подозрителната житна купа. Тя беше доста голяма, а на обърнатата към нас страна забелязах едно място, което се открояваше от останалата част. Това, изглежда, беше входът. От фуниевидния връх стърчеше един прът с вързопче слама. Може би това приспособление служеше за даване на тайни знаци.