Когато тя беше лоша
- Автор: Бегшоу Луиз
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Илвана Гарабедян
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Когато тя беше лоша». Краткое содержание книги:
Лита и Ребека са от два различни свята. Лита Моралес е момиче с латиноамериканска кръв от бедняшките покрайнини на Бронкс, но притежава две безспорни богатства: неустоим сексапил и остър ум. Амбицията й да преуспее я води до бляскавата кариера на фотомодел. И тогава среща изтънчения и неотразим Рупърт, в когото се влюбва. Скоро след годежа им той я напуска, като присвоява солидна сума от личната й сметка.
На 18 години Ребека Ланкастър наследява величествено имение в Англия, наред със семейния бизнес. За неговото управление е готов да й помогне елегантният й братовчед Рупърт, който я омайва със страст, каквато Ребека не познава. Но неговата цел не е само любовта, както Беки скоро разбира.
Двете изумително красиви жени обаче откриват, че отмъщението срещу общия им враг може да бъде много сладко…
— Добре — каза Беки. Той се усмихна на опита й да се държи делово, което явно я ядоса още повече. — Господин Лоугън, трябва да поговоря с вас относно работата ви.
— Има някакъв проблем с моята работа ли?
Беки се сепна и застана нащрек. В тона на Лоугън се долавяше опасно предизвикателство.
— Не съм забелязала такова нещо.
— От името на целия ми екип се радвам да го чуя.
— Екипът ви не е тук, нали?
— Не. Тръгнаха си преди няколко часа. Аз трябваше да довърша някои неща.
— Добре. — Тя стисна ръце. — Господин Лоугън, няма да съм в състояние да ви възложа изпълнението на розовата градина.
Той се намръщи ядосано:
— Съгласихте се за розовата градина, както и да не се месите в работата ми. Няма да правя нищо друго на онова място. Мислех, че сме обсъдили въпроса.
— Не, не ме разбирате. Не мога да си позволя розовата градина. Настъпи… — тя отново се изчерви — … промяна в положението ми.
Лоугън леко помръдна, без да отклони тъмните си очи от нея.
— О, да, четох нещо такова. — Момчетата в бара бяха следили историята с голям интерес, както и хората от екипа му. Ставаше дума за заплатата им. Наложи се да им посочи голямата къща зад гърбовете им, маслените платна и антиките, които ги заобикаляха, когато минаваха по коридора към тоалетната на долния етаж. — Но ще платите за направеното досега.
Тя настръхна. Изрече го като предизвикателство, сякаш мислеше, че тя ще опита да се измъкне от задълженията си и че ще се наложи да я съди за това. Господи, какъв арогантен тип! Беки се стегна и рязко отвърна:
— Да, господин Лоугън. Ще бъдете възнаграден напълно за усилията ви до този момент веднага щом проверя какво сте свършили и бъда удовлетворена от работата ви. Бъдете така добър да ми представите подробна сметка утре. Ако работата ви е със задоволително качество…
Лоугън скочи на крака, силно разгневен. За каква се мислеше тази малка двайсет и две годишна американска кукла? Беше се потил и трудил над тази градина — един от най-добрите му проекти от години. Беше поел прекалено дребна за фирмата му поръчка и бе отклонил други, по-доходни предложения, само за да сътвори нещо истинско за това старо имение. Беше си направо услуга. А сега тя се осмеляваше да се съмнява в качеството на работата му!
— Не мисля, че бих приел чек от вас, госпожице Ланкастър. — „Тази игра се играе от двама“, помисли си Лоугън. — Като се има предвид случилото се с компанията ви. Предпочитаме да се отбиете до банката и да заверите чека. Или да ни платите в брой. Ще ви дадем разписка.
Думите подействаха на Беки като удар с камшик.
— Много добре, господин Лоугън. Утре в десет ще е най-удобно.
— Чудесно. Докато „проверявате“ работата ми, аз ще ви придружавам. Така всички ваши основателни забележки ще можете да отправяте направо към мен.
— Много добре — повтори тя.
Лоугън остави чашата чай на кухненския плот.
— Ще се видим утре. Точно в десет. — Мина с широки крачки покрай нея и излезе от къщата, без да се обърне назад.
Беки го чакаше точно в десет на следващата сутрин. Беше приготвила разписка, в която трябваше само да се впише сумата. Беше позвънила в банката и ги бе уведомила, че ще се наложи да изтегли известна сума. После изми и изсуши косата си, гримира се и избра един от най-скъпите си тоалети — вталена рокля в бледорозово на „Кристиан Диор“, която комбинира с плетена жилетка в същия цвят от най-фина вълна, а накрая добави и колие от едри, лъскави перли. Освен това си сложи и едно от наследствените бижута в семейството — изящен пръстен със сапфир, голям колкото половин яйце на пъдпъдък. Гримът й бе лек и в неутрални тонове, но се парфюмира обилно с уханието от рози и ароматен грах, което специално бяха смесили за нея в Париж. Уил Лоугън я обвиняваше, че не може да плати сметките си? Да върви по дяволите! Щеше да му даде да се разбере.
Не се изненада, че той пристигна точно на секундата. Позвъни на вратата тъкмо когато старият стенен часовник отмерваше часа. „Нахалник — помисли си тя. — Сигурно е минал пеша по алеята и после е изчакал часовникът му да покаже точната минута.“