Электронная книга - «Огненият орден». Краткое содержание книги:
Цялата борба от появата на дебелака продължи не повече от няколко минути, а усещането беше за поне половин час. Ускореният пулс изобщо не ми позволяваше да се съсредоточа и да успокоя дъха си, същото беше и с Алиса. Въпреки цялата ни подготовка и умения в боя дебелият мъж можеше да ни извади от строя.
— Не прилича на привидение — каза Алиса, като най-накрая се изправи и пристъпи към дебелака.
— Ех, да можех да го разпитам — казах замечтано. — Да разбера какво търси тук?
Алиса дръпна кърпата от лицето му и заедно се вгледахме в чертите му. Жълтеникава кожа и наклонени очи… странен външен вид.
— Мислиш ли, че говори нашия език? — замислено попита Алиса. — Тук е съвсем различен свят.
Хм… по време на скитанията ми из Коридора на съдбата и другите светове нямах никакви проблеми с разбирането на местните обитатели. Е, като не броя тези същества, които по принцип отказваха да говорят — като например странното синьо джудже или пясъчните елементали.
— Ще разберем, когато се събуди — свих рамене и едва след това се усетих: — Ей! А къде е Стил?!
Още щом започна битката с дебелака, ние изпуснахме от поглед бедния младеж. И той беше успял да избяга някъде.
Едновременно погледнахме към входната врата.
— Дали не е… избягал натам? — с леко дрезгав глас попита Алиса.
— Надявам се, че не. Ще отида да претърся къщата, може от страх да се е пъхнал под някое легло. Ти засега наблюдавай нашия гост, че знае ли човек…
За съжаление Стил не беше в къщата.
— Имаме много сериозен проблем — казах аз, връщайки се в хола. — Стил го няма никъде. И съдейки по скоростта на смяна на пейзажите зад прозореца, шансовете ни да го намерим клонят към нула.
— Шансовете ни не са толкова зле — успокои ме Алиса. — Пейзажът зад прозореца е все същият. Просто ще трябва да отидем да го търсим.
Погледнах замислено към дебелия мъж:
— А този?
— Ще го оставим тук — сви рамене вампирката. — Какво да го правим? Аз го сканирах, няма да се събуди по-рано от няколко часа. Повече съм притеснена за това какво ни чака зад вратата.
— А мен — връщането ни. Ами ако като излезем и затворим вратата зад себе си, и тя вземе, че изчезне. С мен това се е случвало неведнъж.
Алиса сви рамене философски:
— Но ти винаги се връщаше.
— Ха, само да знаеше какво ми коства. Добре, хайде да потърсим нашия доскорошен приятел… само да подпрем вратата с нещо, за да не се затвори.
За всеки случай направих още няколко заклинания, за да съм сигурен, че дебелака няма да избяга, докато не се върнем. Все пак той показа забележителна устойчивост към магия, така че беше по-добре да се презастраховам.
— Трябва да побързаме — напомни Алиса и уверено се отправи към вратата.
Какво пък, трябваше бързо да намерим Стил и да продължим… е, да правим каквото и да е то. Дори не знаех как да назова абсолютно безсмисления ни опит да излекуваме бедното момче.
Обградихме се със защитни заклинания, отворихме вратата и внимателно надникнахме навън. Все същият нощен град със странни сгради и гора. Невероятна тишина. Ако къщите имаха прозорци, то тогава никой не светеше. По принцип в този свят би трябвало да живеят хора, нали оттук се появи пъргавия дебелак, но в момента не се виждаше никой.
— Нека вървя първи — казах на Алиса, задържайки я за ръката.
— Имам по-добра реакция — отдръпна се вампирката. — Така че ти ме следвай. Ако всички тук са такива бързаци като дебелака, то поне ще мога по-рано да ги забележа в тъмното. Ти придоби ли вече това умение?
Погледнах отново към открилия се пред нас пейзаж. На небето не се виждаше нито една звезда, само луна, чиято светлина явно не стигаше за нормално осветяване на околното пространство.
— Вероятно не — признах с неохота. — Добре, ти върви първа.
Излязохме от къщата, като се оглеждахме внимателно.
Гора като гора. Истинската изненада ни очакваше, когато се обърнахме. Вместо Прокълнатата къща, пред нас стоеше също такава дървена постройка като тези, които се виждаха зад гората.
— Уау — ошашави се Алиса.
Въпреки променения облик на сградата, зад отворената врата се виждаше познатата зала с лежащия на пода дебелак в черни дрехи.
Подпрях вратата с малко въздушно заклинание, за да не се затвори, и бутнах вампирката:
— Да вървим. Нямаме време за всички странности. Трябва да търсим Стил.
— Да го повикаме, а? — неуверено предложи Алиса. — Или ще привлечем прекалено много внимание?
— Добре, но не много високо, само ако е наблизо — съгласих се аз и тихо извиках: — Стил!